Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Това Бъфало ли е? — осведоми се Райм.

Съучастникът на Бойд кимна.

— Затворническата връзка. Оттам ли се познавате?

— С кого?

— С Томсън Бойд.

— Не познавам никакъв Бойд.

— Кой тогава те нае? — изкрещя Делрей.

— Нищо не разбирам. Никой не ме е наемал. Кълна се. — Арестантът изглеждаше искрено озадачен. — И какви са тия приказки за газ и така нататък? Аз…

— Дошъл си заради Джинива Сетъл. Въоръжен си и вчера си се навъртал около училището — изтъкна Селито.

— Да, така е.

Той изглеждаше изненадан, че знаят толкова.

— А днес се навърташе тук — продължи Делрей. — Точно за това говорим. Кой те нае?

— Никой не ме е наел. Наистина не ви разбирам.

— Какви са тези книги? — попита Селито.

— Бяха любими на дъщеря ми, когато беше малка. Затова ѝ ги изпратих.

— И таз хубава — измърмори агентът. — Защо тогава плати на онуй хлапе да ги донесе?

Делрей се намръщи. Вече нищо не разбираше.

— Искате да кажете… — смаяно започна Райм.

— Да — с въздишка отвърна Джакс. — Аз съм бащата на Джинива.

— Да започнем отначало — измърмори Райм.

— Опандизиха ме преди шест години. Лежах в „Уенди“.

Затворът със строг режим в Бъфало.

— За какво? — рязко попита Делрей. — За грабежа и убийството, за които знаем ли?

— За въоръжен грабеж, незаконно притежаване на оръжие и нападение.

— Ами опита за убийство?

— Не беше справедлив процес. Задоволиха се с нападение. Пък и не го бях извършил.

— Това е нещо ново — измърмори агентът.

— За грабежа обаче си виновен, нали? — уточни Селито.

— Да.

— Продължавай.

— Миналата година ме сложиха на облекчен режим. Започнах да работя. Ходех на учебни занятия в затвора. Освободиха ме условно преди шест седмици.

— Разкажи за грабежа.

— Ами, преди няколко години бях бояджия, работех в Харлем.

— Графити, а? — попита Райм и кимна към снимката от метрото.

Джакс се засмя:

— Боядисвах къщи. От графити не се печелят пари, освен ако не си Кийт Харинг или някой от хората му. Пък и те са самозванци. Както и да е, бях затънал в дългове. Винъс, майката на Джинива, имаше сериозни проблеми. Не можеше да се откачи от наркотиците. Трябваха ни пари за наема и за адвокати.

На лицето му се изписа искрено съжаление.

— Още когато я свалих, имаше признаци, че не е с всичкия си, ама нали знаете — любовта те заслепява. Заплашваха да ни изхвърлят от апартамента, нямахме пари за дрехи и учебници на Джинива, а понякога дори за храна. Трябваше да осигуря на детето свестен живот. Реших, че ако намеря отнякъде кинти, бих могъл да изпратя Винъс в клиника и да я оправят. А ако не се съвземеше, щях да отведа Джинива и да ѝ осигуря нормален дом.

Един познат, Джоуи Стоукс, ми каза, че планират грабеж в Бъфало. Набелязали една бронирана кола, която обикаляла търговските центрове всяка събота и събирала седмичния оборот. Пазачите били гола вода. Щяло да мине като по масло.

С Джоуи излязохме в събота сутринта. Очаквахме да гушнем петдесет-шейсет бона. — Джакс тъжно поклати глава. — Още не мога да повярвам, че се хванах на въдицата. Щом шофьорът ни даде парите, цялата работа се прецака. Имаше скрита аларма, за която не знаехме. Той я натисна и запищя сирена.

Побягнахме с колата, но стигнахме до железопътна линия, която не ни влизаше в плановете. Имаше спрял товарен влак. Наложи се да се върнем, залутахме се по някакви пътчета и тръгнахме направо през нивите. Спукахме две гуми и побягнахме пеша. След половин час ченгетата ни настигнаха. Джоуи предложи да се отбраняваме, но бях против и извиках, че се предаваме. Джоуи побесня и ме простреля в крака. Ченгетата си помислили, че стреляме по тях. Оттам са обвиненията в опит за убийство.

— Тръгнеш ли по престъпния път, не те чака нищо хубаво — поучително заяви Делрей, който се увличаше по философия и лингвистика.

— Държаха ни една седмица, преди да ми разрешат да телефонирам. Така или иначе не можех да се свържа с Винъс; телефонът ни беше спрян. Адвокатът ми бе някакъв сополанко, току-що завършил университета, и не си мръдна пръста. Обадих се на приятели, но никой не можеше да намери Винъс и Джинива. Бяха ги изхвърлили от апартамента.

Пишех писма от затвора, но все ми ги връщаха. Обадих се на всеки, за когото се сетих. Толкова исках да си върна детето! При първата бременност Винъс пометна. Когато ме пратиха в затвора, изгубих връзка и с Джинива. Исках да си върна семейството.

След като ме пуснаха, дойдох да я търся. Дори изхарчих последните си пари за стар компютър и пробвах да намеря информация в Интернет. Нямах късмет. В Харлем човек лесно може да изчезне. Той просто те поглъща. Вчера сутринта една позната, която работи в Манхатън, научила, че търся детето си. Чула по новините за суматохата около историческия музей — че нападнали някакво момиче, което било на шестнайсет и живеело в Харлем. Веднага се хванах за следата и проверих училищата. Научих, че учи в „Лангстън Хюс“, и отидох да я видя.