Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Джакс тикна няколко банкноти на хлапето.

— Супер… Ей, искаш ли да ти свърша още нещо? Аз съм пич, мога…

— Чупка.

Хлапето сви рамене и си тръгна.

— Чакай.

Момчето се обърна.

— Как е тя?

— Кучката ли? Как изглежда ли?

Не, не това го интересуваше. Джакс обаче не знаеше как да зададе въпроса си. Реши да не го прави. Тръсна глава.

— Хайде, махай се.

— Чао, пич.

Хлапето се отдалечи.

На Джакс му се искаше да остане, но това би било глупаво. По-добре да не се навърта наоколо. Скоро по един или друг начин щеше да разбере какво е станало, когато момичето е отворило плика.

Джинива седна на леглото, отпусна се по гръб и затвори очи; чудеше се защо ѝ е толкова хубаво.

Наистина, бяха заловили убиеца, но не би трябвало толкова да се радва, защото онзи, който го беше наел, все още бе на свобода. Освен това оставаше нападателят от училищния двор, чернокожият с военното яке и пистолета.

Джинива би трябвало да се страхува, да се чувства потисната.

При все това настроението ѝ бе приповдигнато.

Защо?

Бързо се досети: защото бе споделила тайната си. Защото беше изляла мъката си — за самотата, за родителите ѝ. И никой не се ужаси и не я намрази заради лъжата. Райм и Амелия я подкрепяха, Бел също. Не я бяха издали пред психоложката.

По дяволите, страхотно се чувстваше! Как само ѝ тежеше тази тайна — както тайната на Чарлз го бе измъчвала (каквато ѝ да беше). Ако бившият роб беше споделил с някого, може би щеше да избегне нещастието. По писмото му личеше, че го е осъзнал.

Джинива погледна плика с книгите от съученичките ѝ. Имаше достатъчно за учене, но любопитството надделя и тя реши да ги прегледа. Вдигна плика на леглото. Наистина тежаха цял тон.

Тя извади книгата от Лора Ингалс Уайлдър. Взе следващата и се изсмя. Тази беше още по-странен избор: романче от Нанси Дрю. Това подигравка ли беше? Погледна още няколко заглавия: книги от Джуди Блум, Доктор Зюс, Пат Макдоналд. Книги за деца и юноши. Прекрасни автори, всичките ѝ бяха познати, но вече ги беше чела. Какво означаваше това? Нима Ронел и другите деца не я познаваха? Напоследък четеше сериозни книги за възрастни: „До края на деня“ на Казуо Ишигуро и „Френската лейтенантка“ от Джон Фоулс. Последният път, когато чете „Зелени яйца и шунка“, бе преди десет години.

Може би на дъното имаше нещо по-интересно. Тя пак бръкна в плика.

Някой потропа и тя се сепна.

— Влез.

Том влезе с табличка с кутия пепси и бисквити.

— Здрасти.

— Здравей.

— Реших да ти донеса нещо да се подкрепиш.

Той отвори пепсито и понечи да налее в чашата.

Джинива поклати глава:

— Ще пия от кутията.

Пазеше всички празни опаковки, за да знае точно колко пари да върне на Райм.

— Донесох ти и малко… здравословна храна — обяви със смях той и ѝ подаде шоколадче „Кити-кат“.

— Може би по-късно.

Защо всички се опитваха да я угояват? Тя просто нямаше навик да яде много. Това е занимание за семейната трапеза, не когато седиш приведен над паянтова масичка в мазето и пишеш курсова работа за Хемингуей.

Джинива отпи глътка пепси, а Том започна да вади останалите книги от плика. Показваше ѝ ги една по една. Една от К. С. Люис. Следващата — „Тайната градина“.

Все юношески четива.

— На дъното има нещо дебело.

Той извади последната книга. Първата от поредицата за Хари Потър, която Джинива бе прочела още когато излезе.

— Искаш ли я? — попита Том.

Тя се подвоуми.

— Добре, дай я.

Болногледачът ѝ подаде тежката книга.

Някакъв човек около четирийсетте, тичащ за здраве, мина покрай Джакс — бездомния ветеран с раница, намерено в боклука палто, пистолет в чорапа и трийсет и седем цента в шапката за подаяния.

Изражението на минувача не се промени, но той леко се отклони от пътя си, за да заобиколи малко по-отдалеч едрия чернокож. За Джакс обаче този жест бе ясен, както ако човекът беше спрял и си бе плюл на петите в обратната посока.

Драйфаше му се от тези расистки предразсъдъци. Все едно и също. Тия хора щяха ли да се променят някога?

Кой, по дяволите, можеше да каже?

Джакс се наведе да нагласи пистолета, който му убиваше на глезена, и пак тръгна по улицата, като накуцваше.

— Дай дребни — разнесе се глас зад него.

Джакс се обърна и видя висок, прегърбен мъж с черна като катран кожа. Непознатият повтори:

— Ей, дай дребни, пич.

Джакс се направи, че не го чува. Странна работа — цял ден се правеше на просяк, а сега ето ти един истински.