Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Тук ние задаваме въпросите — сряза го Делрей.

— Пада ми се пра-пра-прадядо или нещо такова.

— Нещо по-подробно? — подкани го Райм.

— Ами, бил е роб във Вирджиния. Господарят му го освободил заедно с жена му и им дал някаква ферма на север. Сражавал се в Гражданската война. След това се прибрал у дома, работил в стопанството и преподавал в местното училище. Препитавал се, като продавал сайдер на работниците в близките корабни работилници. През войната спечелил няколко медала. Веднъж дори се срещнал лично с Ейбрахам Линкълн в Ричмънд. Непосредствено след завземането му от войските на Съюза. Поне така твърдеше баща ми. — Джакс се засмя тъжно. — След това Ю арестували за кражба, на злато или пари, и лежал в затвора. Като мен.

— Знаете ли какво е станало с него след затвора?

— Не. Не знам. Вярвате ли ми, че съм баща на Джинива?

Делрей погледна Райм и вдигна вежди.

Криминалистът изгледа арестанта от глава до пети и каза:

— Почти. Само още една проверка. Отворете си устата.

— Ти си баща ми?

Джинива едва си поемаше дъх, виеше ѝ се свят, сърцето ѝ биеше лудо. Внимателно го огледа — лицето, раменете, ръцете му. Отначало не можеше да повярва, но нямаше съмнение — той беше. Още носеше пръстена с гранат, който майка ѝ му бе подарила за Коледа — когато все още празнуваха. Спомените за човека от детството ѝ обаче бяха смътни, като тъмен силует на фона на ярка светлина.

Въпреки шофьорската книжка, снимките на нея и майка ѝ и от надписа върху вагона от метрото тя бе склонна да се усъмни, ако не беше ДНК-тестът, който Купър направи. Нямаше съмнение, че са роднини.

Бяха сами на горния етаж — е, присъстваше и Бел, разбира се. Другите полицаи бяха в лабораторията и още се опитваха да разберат кой стои зад планирания обир на Бижутерийната борса.

Джинива обаче временно бе забравила всичко друго — детективите, убиеца и ужасните събития от изминалите дни. Занимаваше я само един въпрос: Как се е озовал тук баща ѝ? И защо е дошъл?

И най-важното: какво значение имаше това за нея?

Тя кимна към плика и взе книгата от Доктор Зюс.

— Вече не чета детски книжки. — Само това се сещаше да каже. — Преди два месеца навърших шестнайсет.

Искаше да му напомни колко от рождените ѝ дни е пропуснал.

— Купих ги, за да се сетиш, че са от мен. Знам, че вече си голяма за тях.

— Ами другото ти семейство?

Джакс поклати глава:

— Знам какво ти е казала Винъс, Джини.

Тя се подразни, че използва прякора, който ѝ бе измислил преди години: съкратено от „Джинива“ и „джиниъс“ („гений“).

— Измислила си го е, за да те настрои срещу мен. Не е вярно, Джини, никога не бих ви изоставил. Просто ме арестуваха.

— Арестували ли са те?

— Вярно е — намеси се Бел. — Видяхме досието му. Бил е арестуван в деня, когато ви е напуснал. Лежал е в затвора. Преди два месеца са го освободили.

Джакс разказа за грабежа, колко отчаяно се е нуждаел от пари, за да ѝ осигури по-добър живот и да помогне на майка ѝ.

Оправданията му бяха изтъркани. Толкова често ги беше слушала от други хора. От всеки наркопласьор, джебчия, измамник.

„Направих го за теб…“

Тя погледна книгата в ръцете си. Беше използвана. На кого ли е принадлежала, когато е била нова? Къде бяха майката и бащата, които са я купили за детето си? В затвора ли лежаха, или миеха чинии; а може би караха скъпа кола и бяха изтъкнати хирурзи?

Дали баща ѝ не я беше откраднал от някоя антикварна книжарница?

— Дойдох за теб, Джини. Толкова исках да те открия. Още повече се отчаях, когато Бети ми каза, че са те нападнали… Какво стана вчера? Кой те преследва? Нищо не ми казаха.

— Видях нещо — небрежно отвърна тя; не искаше да му дава информация. — Може би съм станала свидетел на престъпление.

Тази насока на разговора не я интересуваше. Тя го погледна и каза по-хладно, отколкото възнамеряваше:

— Мама почина.

Той кимна:

— Научих едва когато дойдох. Но това не ме изненада. Тя беше зле. Може би сега е по-щастлива.

Джинива не беше съгласна. Нищо на небето не може да компенсира нещастието, да умреш сам, със съсухрено тяло и лице, подуто като жълт балон.

Нито страданията от жалкото съществувание, когато се съвкупяваш с непознати за малко дрога, а дъщеря ти чака пред вратата.

Джинива премълча мислите си.

Баща ѝ се усмихна:

— На хубаво място си се уредила.

— Беше временно. Вече не съм там.

— Защо? Къде живееш?

— Още не знам.

Джинива съжали, че го каза. Така му даваше за какво да се хване и той, разбира се, се възползва: