Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Съгласна ли си? — попита Амелия.

Джинива не можеше да си обясни, защо я канят. Изглеждаше ѝ подозрително. Спомни си обаче, че подозренията я съпътстваха през целия ѝ самотен живот. Замисли се и за друга поговорка за случаи като нейния: човек не избира родителите си.

— Разбира се — отговори.

Двама полицаи въведоха окования Томсън Бойд. Джинива пак беше в стаята си; охраняваше я Барби Линч.

Криминалистът рядко се срещаше лично с престъпниците. Той беше учен и се интересуваше от самата игра, преследването, не от личността на заподозрените. Нямаше желание да се хвали пред заловените. Не се трогваше от молби и оправдания, не се впечатляваше от заплахи.

Сега искаше да се увери, че Джинива Сетъл е в пълна безопасност. За това трябваше лично да прецени убиеца.

Бойд огледа лабораторията, апаратите, таблицата на дъската. Лицето му бе насинено от боя със Сакс и превързано.

Погледна инвалидната количка.

По лицето му не личеше емоция, нито следа от изненада или интерес. Дори когато кимна на Сакс. Сякаш бе забравил, че почти беше разбила черепа му с камък.

„Някой попитал Бойд как се чувства на електрическия стол. Той отговорил, че не изпитва нищо. Чувствал се «малко изтръпнал». След това често го повтарял. Чувствал се изтръпнал.“

— Как ме открихте? — попита той.

— По две неща — отвърна Райм. — Първо, бяхте избрали неподходяща карта таро. Асоциирах я с екзекуция.

— Обесеният. Прав сте. Не се бях замислил. Просто ми се стори най-страховита.

— Открихме ви заради навика ви — продължи Райм.

— Какъв навик?

— Подсвиркването.

— Наистина си подсвирквам. Старая се да не го правя, когато работя. Понякога обаче не мога да се сдържа. Говорили сте…

— С неколцина души в Тексас.

Бойд кимна, присви очи и погледна криминалиста; очите му бяха кръвясали.

— Научили сте за Чарли Тъкър, този жалък червей. Вгорчаваше последните дни на моите хора. Разправяше им, че щели да горят в ада, врели-некипели за Исус и какво ли не.

„Моите хора…“

— Само поръчката на Бани ад-Дахаб ли изпълнявахте? — попита Сакс.

Бойд примигна удивено; това бе първата емоция, която се изписваше на лицето му.

— Как… — понечи да попита, но замълча.

— Бомбата е избухнала преждевременно. Или пък се е самоубил.

Убиецът поклати глава:

— Не, не беше камикадзе. Сигурно се е взривила предварително. Беше мърляч. Луда глава. Не правеше нещата по правилата. Сигурно я е заредил твърде рано.

— Как се запознахте?

— Той ми се обади. Научил името ми от някакъв затворник, във връзка с „Ислямска нация“.

Такава била работата. Райм се почуди как тексаският надзирател се е свързал с ислямски терористи.

— Тия араби са луди — добави Бойд. — Но плащат добре.

— Ами Джон Ърл Уилсън? Той ли ви правеше бомбите?

— Джони ли? Да. — Бойд поклати глава. — И за него ли разбрахте? Признавам, че сте добри.

— Къде е той?

— Не знам, наистина. Оставяхме си съобщения на гласова поща от улични телефони. Срещахме се в закусвални. Не сме разговаряли много.

— ФБР ще ви разпитва за ад-Дахаб и бомбите, но ние искаме да знаем за Джинива.

— Момичето, което го е видяло да подготвя атентата.

— Искаме да знаем дали животът ѝ още е в опасност.

Бойд поклати глава:

— Доколкото знам, ад-Дахаб работеше сам. Предполагам, че е разговарял с близки в родината си, но не и тук. Нямаше доверие на никого.

Ту заговаряше с тексаски акцент, ту го преодоляваше, сякаш се стараеше да не се издава.

— Ако лъжете и нещо ѝ се случи, ще се постараем да вгорчим остатъка от живота ви — предупреди Сакс.

— Как? — с искрено любопитство попита Бойд.

— Убихте библиотекаря доктор Бари. Нападнахте и се опитахте да убиете полицай. Чакат ви няколко доживотни присъди. Освен това разследваме смъртта на едно момиче вчера на Канал Стрийт. Някой я блъснал пред автобуса близо до мястото, откъдето се измъкнахте от „Елизабет“. Разпитваме очевидци. Ще гниете в затвора до края на живота си.

Той сви рамене:

— Едва ли има значение.

— Нима ви е все едно?

— Вие май не ме разбирате. Това не ме учудва. Разберете, не ми дреме, че ще ме тикнат в затвора. Все едно ми е. Нищо не можете да ми направите. Аз вече съм мъртъв. Не ми дреме дали ще убия някого, човешкият живот няма никакво значение за мен. — Бойд погледна Амелия Сакс. — Виждам как ме гледате. Сигурно се чудите какво е това чудовище, което стои пред вас. Истината е, че вие ме направихте такъв.