Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Логиката му я ядоса още повече.

— Аз обичам нашия език, Джини. Звучи ми съвсем естествено. Кара ме да се чувствам у дома. Виж, имаш право да ми се сърдиш за онова, което направих. Но не за това кой съм и откъде произхождам. Това е моят дом. И знаеш ли какво прави човек с дома си? Променя, което може, и се научава да се гордее с него.

Джинива затвори очи и закри лицето си с ръце. През всичките тези години бе мечтала да има поне един близък човек до себе си — не цели двама родители, но поне един човек, която да я чака вкъщи, да ѝ помага за домашните, да я буди сутрин. Когато видя, че това няма да стане, тя успя да уреди живота си и постепенно се опитваше да се измъкне оттук. Сега този човек от миналото идваше и се опитваше да я върне в блатото.

— Аз не искам това — прошепна тя. — Искам нещо повече от тази проклета свинщина.

Махна към улицата.

— О, Джинива, разбирам те. Само се надявам да изживеем заедно няколко щастливи години тук, преди да поемеш по широкия свят. Дай ми шанс да се реванширам за онова, което ти причинихме, аз и майка ти. Ти заслужаваш по-добро бъдеще… Но миличка, посочи ми поне едно място, което да е съвършено. — Той се засмя и премина на жаргон. — Казваш, че тук е свинщина. Да, така е, мамка му. Ама навсякъде има свинщина, скъпа. Къде няма?

Баща ѝ я прегърна през рамото. Джинива настръхна, но не се опита да го отблъсне. Заедно тръгнаха към училище.

Лакиша Скот седеше вече половин час на една пейка в парк „Маркъс Грейви“. Беше дошла направо от ресторанта, където работеше.

Запали още една „Мерит“ и се замисли: някои неща правим, защото искаме, а някои — защото трябва. За да оцелеем.

Сега тя правеше нещо, което трябваше да направи.

Защо, по дяволите, Джинива не си призна, че смята да се махне завинаги от града?

Сигурно заминаваше за Детройт или Алабама.

Можеше да каже поне: „Съжалявам, Киш, вече няма да се виждаме. Завинаги. Чао.“

Така нямаше да има проблем.

Защо, защо, защо?

Джен ѝ беше казала къде отива. Сега Киш нямаше начин да се размине с приятелката си. По телефона се постара да звучи нормално, та Джинива да не заподозре нещо. Сега обаче, в парка, тя изпита тъга.

„Леле, колко е гадно.

Ама няма как“

Някои неща се налага да направим…

„Стига, бе — рече си Киш. — Забрави. Стига си киснала ТУК. Действай…“

Смачка цигарата и излезе от парка. Тръгна по „Малкълм Екс“, покрай наредените една до друга църкви, бяха навсякъде. На Възнесението, на Витлеемското общество, Църква на ефеските адвентисти, баптистки — те бяха най-много. Имаше една-две джамии, синагога.

Имаше и много магазини: „Папая кинг“, билкова аптека, магазин за фракове под наем, бюро за осребряване на чекове. Мина покрай малък автосервиз; собственикът седеше отвън и държеше два залепени с тиксо микрофона на диспечерската радиостанция, чиито дълги кабели се скриваха в тъмното помещение отзад. Той ѝ се усмихна любезно. Лакиша им завиждаше: на свещениците в мрачните преддверия на храмовете под неонови кръстове, на безгрижните продавачи, които пъхаха топли кренвирши в меки питки, на дебелака с евтиния стол и прецакания микрофон.

Не предаваха никого.

Не бяха изменили на най-добрата си приятелка.

Лакиша направи голям балон с дъвката и стисна чантичката си с дебелите си пръсти с лакирани в черно и жълто нокти. Три доминиканчета се опитваха да я задяват.

— Ей, шшш.

Нарекоха я „сладурана“, нарекоха я „парче“.

— Ей, шшш.

Киш бръкна в чантичката си и стисна автоматичния нож. Изкушаваше се да им го покаже, само да ги сплаши, но се отказа. В училището я чакаха достатъчно неприятности.

— Ей, шшш.

С треперещи ръце отвори дъвките. Лапна две и се опита да се вбеси.

„Ядосай се, момиче. Помисли си за всичко, с което те дразни Джинива, всичко, което тя има, а ти никога няма да притежаваш.“ Тая кучка бе толкова умна, че това я обиждаше, идваше на училище всеки божи ден, поддържаше фигурата си на бяла кокона, без да изглежда като болна от СПИН, устояваше на момчетата и поучаваше другите момичета, сякаш им беше майка.

Сякаш бе нещо повече от тях.

Да, ама не беше. Джинива Сетъл бе обикновено дете с разбито семейство.

Беше една от тях.

Как само можеше да те погледне в очите и да каже: „Ти можеш, момиче, можеш да се измъкнеш оттук, светът е пред теб.“

„Не, кучко, понякога не можеш. Понякога не е по силите ти. Понякога някой трябва да ти помогне. Трябва ти някой с кинти, някой да те пази.“

За момент гневът ѝ срещу Джинива се разгоря и тя още по-силно стисна презрамката на чантичката си.