Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Дявол го взел, момиче, къде се затри? Не съм спряла да зяпам телевизора, надявах се да те видя.

— Всичко свърши, Киш.

Тя обясни за бижутерийната борса и планирания атентат.

— Така значи? Мамка му. Терористи. Тръпки да те побият. Добре ли си?

— Всичко е точно. Наистина.

Джинива чу друг глас, мъжки; говореше нещо на приятелката ѝ, която за момент постави ръка на слушалката.

Спореха за нещо.

— Слушаш ли, Киш?

— Да.

— Кой е там?

— Никой. Къде си сега? Махна ли се от ония катакомби?

— Пренесох се у полицая с инвалидната количка и приятелката му.

— Там ли си сега?

— Не, в центъра. Отивам на училище.

— Сега ли?

— Искам да си видя домашните.

След кратка пауза Лакиша заяви:

— Слушай, ще дойда в училището. Искам да те видя, момиче. Кога ще си там?

Джинива погледна баща си, който стоеше наблизо с ръце в джобовете; все още оглеждаше улицата. Реши да не споменава за него пред Киш или когото и да било другиго, поне засега.

— Да го отложим за утре, Киш. Нямам време.

— Мамка му, момиче.

— Наистина. По-добре утре.

— Както кажеш.

Връзката прекъсна. Джинива остана още няколко секунди; не ѝ се искаше да се връща при баща си.

Накрая затвори и пак тръгнаха към училището.

— Знаеш ли какво е имало там, на три или четири пресечки? — попита той и посочи на север. — „Кварталът на копнежа“. Виждала ли си го?

— Не — измърмори тя.

— Някой ден ще те заведа. Преди сто години един предприемач, някой си Кинг, построил три големи блока и много къщи. Наел трима от най-добрите архитекти в страната и им казал да действат. Хубави къщи. Официалното название било Образцови жилища „Кинг“, но го прекръстили на „Квартал на копнежа“, защото били толкова хубави, че хората копнеели да живеят там. Уилям Ханди е живял там известно време. Знаеш ли го? Бащата на блуса. Най-великият композитор на всички времена. Тук веднъж направих една рисунка. Разправял ли съм ти? Отидоха ми десет спрея. Два дни си играх. Портрет на самия Ханди. Снимаха я за „Таймс“. — Той кимна на север. — Беше ей там…

Тя спря и сложи ръце на кръста си.

— Стига!

— Какво има, Джини?

— Просто млъкни. Не искам да те слушам.

— Ама…

— Тези глупости не ме интересуват.

— Знам, че ми се сърдиш, скъпа. Разбирам те. Виж, наистина сгреших. Но това е минало. Сега съм друг човек. Всичко ще се промени. Никога няма да те пренебрегвам пак, както направих заради майка ти. За теб трябваше да се грижа, не да ходя в Бъфало.

— Не! Ти нищо не разбираш! Не става дума за миналото. Просто не искам да съм част от скапания ти свят. Не ме интересува тоя квартал. Не ме е грижа за блуса и джаза. Нито за Харлемския ренесанс. Мразя Харлем. Тук има само стрелби, наркотици и изнасилвания, евтини курви и джебчии. Момичетата се интересуват само от парцалки и прически. Освен това…

— И на Уолстрийт има мошеници, и в Ню Джърси има мафия, и в Уестчестър има мизерия.

Тя продължи, сякаш не го чу:

— Момчетата само си мислят кое момиче да вкарат в леглото си. Пълно е с глупаци, които говорят като малоумни. И…

— Какво му е на афро-американския?

Тя се изненада:

— Откъде знаеш това?

Баща ѝ никога не беше говорил на негърски жаргон — бе получил добро образование (поне преди да започне „кариерата“ си в похабяването на обществена собственост). Повечето чернокожи обаче не знаеха официалното название на жаргона си — афро-американски английски.

— В затвора завърших гимназия и колеж.

Тя не коментира.

— Учих главно литература и филология. Няма да ми помогне да си намеря работа, но това ми беше интересно. Винаги съм обичал да чета книги, знаеш го. Учих литературен английски, но също и жаргон. Не виждам нищо лошо в него.

— Ти ли ми го казваш? Самият ти не го говориш.

— Не съм израснал с него. Както не съм говорил френски или мандинго.

— Писна ми от хора, които не могат да приказват правилно.

Баща ѝ сви рамене:

— Много от тези думи идват от староанглийски корени. Използвали са се и в кралското семейство. В преводи на Библията. Това не са негърски думи. Някои се срещат в произведенията на Шекспир.

Тя се изсмя:

— Опитай се да си намериш работа, ако говориш жаргон.

— Добре, ами ако си французин или руснак и кандидатстваш за същата работа? Дали шефът ще им даде шанс, ще се поинтересува дали са добри работници, дали са интелигентни, дори да говорят, по-различно английски? Може би проблемът е, че шефовете използват езика като повод да не наемат някого. — Той се засмя. — През следващите години на нюйоркчани ще им се налага да разбират испански и китайски. Защо не и негърски?