Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Преди това обаче трябваше да провери нещо: колко патрона ѝ оставаха?

— Чуваш ли, Бойд?

— Аха, ето те и теб. — Той присви очи: наскоро не си беше слагал капки. — Очаквах те.

Тя се намръщи. Не разбираше какво ѝ говори. Може би се чудеше къде може да я е видял, откъде я познава.

Бойд стоеше неподвижно. Беше изправен пред дилема. Да рискува ли? Ако помръднеше и все пак ѝ беше останал един куршум, тя щеше да го застреля. Не се съмняваше в това. Щеше да го направи без миг колебание.

„Убиват с целувка…“

Мозъкът му работеше трескаво. Револверът ѝ беше „Смит и Уесън“, трийсет и осем калибров, специален модел, с шест гнезда. Бе изстреляла пет куршума. Томсън Бойд винаги броеше изстрелите (знаеше, че му остават осем в този пълнител и четиринайсет в резервния в джоба).

Дали ѝ оставаше още един?

Някои полицаи държат празно гнездо пред ударника, в случай че случайно си изпуснат оръжието. Тя обаче не вглеждаше такъв човек. Беше твърде добър стрелец. Никога не би изпуснала оръжието си. Освен това, щом участваше в ударна акция, логично беше да зареди целия барабан. Не, определено не би оставила празно гнездо.

— Бойд. За последен път ти казвам!

От друга страна, револверът може би не беше неин. Вчера я бе видял с пистолет, „Глок“. На хълбока ѝ имаше кобур за глок. Дали револверът беше резервното ѝ оръжие? Навремето, когато всички полицаи бяха въоръжени с револвери, те много често носеха по един резервен в кобур на глезена. Сега обаче имаха пистолети с по двайсетина патрона и по един-два резервни пълнителя и не си даваха труда да носят резервно оръжие.

Не, тя или бе загубила пистолета си, или го беше разменила за револвера. Въпросът бе дали онзи, от когото го беше взела, оставяше празно гнездо. Нямаше откъде да знае, разбира се.

Въпросът се свеждаше до това, какъв човек е тя. Бойд си я спомни в музея, как сновеше из помещението като гърмяща змия. Замисли се как го последва през дупката в стената на тайната квартира. Как го подгони сега — оставяйки тежко ранената Джейни.

Той реши: полицайката блъфираше. Ако ѝ беше останал поне един куршум, вече да го е застреляла.

— Нямаш патрони — обяви Бойд и се прицели.

Тя се намръщи и отпусна ръката си. Беше отгатнал. Дали да я убие? Не, можеше само да я рани. Но къде ще е най-добре? Да е болезнено и опасно за живота? Писъците и кръвта щяха да отвлекат вниманието на преследвачите. Тя накуцваше с единия крак; най-добре да я простреля в коляното. После можеше да я рани в рамото. И да се чупи.

— Печелиш — каза тя. — Сега какво? Заложничка ли съм?

Не се беше сетил. Той се поколеба. Май имаше логика. Какво печелеше? Обикновено заложниците носят повече проблеми, отколкото полза.

Не, по-добре да я рани. Сложи пръст на спусъка и в този момент полицайката примирено хвърли револвера си на земята. Той погледна оръжието, но нещо не беше наред… Какво?

Тя хвърли револвера с лявата си ръка. Но кобурът беше на десния ѝ хълбок.

Томсън отново я погледна и видя проблясване на нож, летящ към лицето му. Беше го хвърлила с дясната ръка, докато той гледаше револвера.

Ножът не се заби в плътта му, дори не го поряза — дръжката го удари по бузата — но летеше право към болните му очи. Томсън инстинктивно приклекна и вдигна ръка да се прикрие. Преди да успее пак да се прицели, жената се нахвърли върху него с камъка, който бе взела от градината. Удари го по слепоочието и той извика от болка, зави му се свят.

Натисна спусъка, но не улучи и преди да успее пак да стреля, камъкът го удари по ръката. Пистолетът падна. Бойд изкрещя и притисна раната си.

Очакваше полицайката да се хвърли към пистолета и се опита да ѝ препречи пътя с тялото си, но тя вече имаше оръжие. Пак го удари в лицето.

— Не, не…

Той се опита да се отбранява, но полицайката беше едра и яка. Следващият удар го повали на колене, той се сви, за да се предпази.

— Стига, стига…

Камъкът отново се стовари върху бузата му. Полицайката ръмжеше като освирепял звяр.

Убиват…

„Какво прави? — недоумяваше Томсън. Нали го хвана… Защо прави това? Как може? Не е по правилата!“

… с целувка.

Униформените дотичаха.

Единият сложи белезници на Бойд, а другият издърпа полицайката и изтръгна камъка от ръката ѝ. Главата на Томсън се пръскаше от болка, ушите му бучаха, но той чу как ченгето повтаря:

— Спокойно, спокойно, детектив, хванахме го. Спокойно, свърши вече. Не може да избяга, не може да избяга, не може да избяга…