Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Чу също какво е замислил — да се скрият и да издебнат престъпника в скривалището му. Тя се обади, че ще предупреди жителите на още няколко къщи и ще се върне при колегите си. Почука на една врата и каза на жената, която ѝ отвори, да не излиза от вкъщи, докато не съобщят, че полицейската акция е свършила.

— Опасно ли е? — тревожно попита жената.

Сакс издекламира стандартното обяснение, че няма от какво да се страхува, че просто вземат мерки за сигурност и така нататък. Едно от основните качества на полицая е умението да общува с цивилни. Понякога това е основното. Сакс отбеляза, че е видяла няколко играчки в двора и попита дали децата са си вкъщи.

В този момент някой излезе от една странична уличка. Вървеше бавно, с наведена глава към апартамента и носеше шапка и дълго палто. Не можеше да види лицето му.

Брюнетката говореше загрижено:

— Само с приятеля ми сме тук. Децата са на училище. Обикновено се прибират сами, но дали не е по-добре сега да отидем да ги вземем?

— Госпожо, какъв е онзи човек?

Жената излезе на прага и погледна.

— Онзи ли?

— Познавате ли го?

— Ами, да. Живее ей там.

— Как се казва?

— Дари Тан.

— О, китаец ли е?

— Май да. Или пък японец.

Сакс се успокои.

— Да не е направил нещо? — попита жената.

— Не. А за децата, може би ще е по-добре…

„Мили Боже…“

Амелия Сакс надникна зад жената през отворената врата на отсрещната стая, в която извършваха ремонт. На стената бе изрисуван анимационен герой. Тигър от филмчето „Мечо Пух“.

Беше със същия цвят като люспите, които бе намерила в Харлем пред дома на лелята на Джинива. Яркооранжев.

Сакс бързо огледа антрето. Върху стар вестник бяха оставени чифт кафяви обувки. Етикетът се виждаше: „Бас“, размер 11.

Амелия Сакс изведнъж си даде сметка, че споменатият приятел е самият Томсън Бойд и че апартаментът на няколко пресечки оттук не е жилището му, а друга тайна квартира.

В момента беше празен, защото престъпникът бе в истинската си къща.

Амелия Сакс мислеше трескаво.

„Изведи жената. По погледа ѝ личи, че е невинна. Тя не знае нищо. Бойд вероятно е въоръжен, с онзи гаден револвер.“

Спомни си снимките на пораженията от куршумите с иглички.

„А аз току-що замених глока си с този проклет револвер, който има само шест куршума. Изведи жената! Бързо!“

Сакс посегна към хълбока си, където висеше малкият револвер на Селито.

— Още един въпрос, госпожо — спокойно добави тя. — На улицата видях микробус. Можете ли да ми кажете кой е собственикът?

Какъв беше този шум? Идваше от къщата. Тракане. Но не от оръжие, а по-слабо.

— Микробус ли?

— Да. Оттук не можете да го видите. Зад онова дърво е.

— Сакс се отдръпна и махна настрани. — Елате да погледнете. Много ще ни помогнете.

Жената не помръдна от прага. Погледна надясно.

— Мили? — Намръщи се. — Какво има?

Тракането. Сакс изведнъж си даде сметка, че е от щорите. Бойд бе чул разговора между двете жени и беше погледнал през прозореца. Бе видял полицаите или патрулна кола пред тайната си квартира.

— Много е важно — продължи Сакс. — Ако можете… Жената застина, очите ѝ се разшириха от ужас.

— Не! Том! Какво…

— Госпожо, елате тук! — изкрещя Сакс. — Бързо! В опасност сте!

— Какво правиш с това? Том!

Жената се отдръпна от Бойд, но остана в коридора; като заек в светлината от фарове.

— Не!

— Залегни! — хрипливо прошепна Сакс.

Приклекна и нахълта в къщата.

— Бойд, чуй ме — изкрещя. — Хвърли оръжието. Хвърли го на пода. Веднага! Обграден си!

Настъпи тишина, чуваше се само хлипането на жената. Сакс бързо се огледа. Надникна в коридорчето. Забеляза мъж с голям черен пистолет. Не беше двайсет и две калибровият револвер, но с този калибър и петнайсетте патрона в пълнителя беше опасно оръжие. Бойд се целеше по-високо и двата куршума, които изстреля, се забиха в стената и посипаха Сакс с мазилка и трески. Брюнетката запищя, затропа с крака, погледна Сакс, после — Бойд.

— Не, не, не!

— Хвърлѝ оръжието! — изкрещя Сакс.

— Том! Какво става?

— Скрийте се! — извика Сакс.

Последва тишина. Какво правеше Бойд? Двоумеше се?

Проехтя изстрел.

Полицайката потрепери, но куршумът не я улучи. Дори не се заби в стената, зад която се криеше.

Бойд не се целеше в нея. Все пак куршумът попадна в целта си.

Брюнетката падна на колене. Притисна бедрото си, от което бликна кръв.

— Том — прошепна. — Защо? О, Том.

Сви се, притисна краката си и застена от болка.