Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Сакс посегна към радиостанцията си. Не, беше паднала. По дяволите! Дали да се обади в полицията по мобилния? Не, прекалено дълго трябваше да обяснява. Някой от съседните сгради сигурно щеше да подаде сигнал за изстрелите. Тя отново се втурна след убиеца, задъхваше се, подметките ѝ шляпаха по паветата.

На следващата пресечка спря патрулна кола. Полицаите останаха вътре; не бяха чули изстрелите и не знаеха, че Сакс преследва убиеца. Бойд ги видя. Рязко спря и прескочи ниска ограда, след това изтича по стълбите към приземния етаж на близката сграда. Сакс чу как рита вратата на долния апартамент.

Тя размаха ръце към полицаите, но те гледаха напред и не я видяха.

В този момент от къщата срещу онази, в която се беше скрил Бойд, излезе млада двойка. Мъжът затвори вратата на апартамента и се закопча, жената го хвана под ръка. Заслизаха по стълбите.

Думкането спря.

О, не… Сакс осъзна какво ще се случи. Не виждаше Бойд, но знаеше какво ще направи. Сигурно вече се прицелваше в семейството. Щеше да простреля единия или и двамата, да грабне ключовете ши и да избяга в апартамента — с надежда полицията да се забави с ранените.

— Пазете се! — изкрещя Сакс.

Младежите бяха на трийсетина метра от нея и не я чуха.

Бойд вече се целеше в тях, чакаше ги да се приближат.

— Залегнѝ!

Сакс се изправи и закуцука към тях.

Двамата я забелязаха, но не чуваха какво казва. Спряха и се намръщиха.

— Залегнете! — повтори тя.

Мъжът постави ръка на ухото си и поклати глава.

Сакс спря, пое си дъх и изстреля последния куршум към металната кофа за боклук на няколко метра от хората.

Жената изпищя. Двамата се обърнаха, изтичаха по стълбите в апартамента си и затръшнаха вратата.

Поне успя да…

Над главата на Сакс изсвистя куршум, върху нея се посипа мазилка. След части от секундата чу гърмежа от пистолета на Бойд.

Той пак стреля, принуди я да се отдръпне, куршумите прелитаха на сантиметри от нея. Тя прескочи ниската телена ограда на близкото дворче, препъна се в някакви гипсови фигурки, еленчета и елфи. Един куршум я улучи в жилетката и ѝ изкара въздуха. Тя падна в една леха. Над нея изсвистяха още куршуми. Бойд се обърна и стреля по патрулната кола, спука гумите ѝ и принуди полицаите да се скрият. Сега поне щяха да извикат подкрепления.

Това означаваше, че Бойд има само един път за бягство към нея. Сакс се скри зад един храст. Бойд бе престанал да стреля, но тя чу стъпките му. Беше на шест-седем метра. Три. Във всеки момент щеше да види лицето му и дулото на пистолета. Това щеше да е краят.

Дум.

Дум.

Сакс надникна иззад храстите. Убиецът удряше по друга врата, която бавно започваше да поддава. Лицето му бе зловещо спокойно — като на обесения от картата таро, която е смятал да остави край трупа на Джинива Сетъл. Сигурно си мислеше, че е обезвредил Сакс, защото не поглеждаше към нея, а съсредоточено разбиваше вратата — единственият му път за бягство. На два пъти погледна към дъното на улицата, където двамата полицаи се промъкваха към него — но бавно, защото той от време на време стреляше срещу тях.

Патроните му скоро трябваше да свършат. Не изстреля ли…?

Бойд извади пълнителя и пъхна нов.

„Е, това беше…“

Сакс можеше да остане скрита и да се надява, че другите полицаи ще дойдат, преди Бойд да се измъкне.

Спомни си обаче брюнетката, просната в локва кръв — може би вече беше мъртва. Спомни си за полицая, който пострада от електрическата клопка, и за убития библиотекар. Спомни си младия новобранец Пуласки; разбитото му, окървавено лице. Замисли се за бедната Джинива Сетъл, чийто живот бе изложен на риск, докато Бойд се разхождаше на свобода.

Сакс стисна празния револвер и реши да действа.

Томсън Бойд изрита още веднъж вратата. Започваше да поддава. Щеше да се измъкне, щеше…

— Не мърдай, Бойд. Хвърли оръжието.

Томсън примигна с болните си очи и се обърна. Отпусна крака си, с който се готвеше да изрита вратата.

Виж ти.

Като държеше пистолета насочен към земята, той бавно извъртя главата си. Да, така си и мислеше; това бе жената от библиотеката. Червенокосата с белия гащеризон. Спомни си как се движеше напред-назад като змия. Тогава му беше приятно да я наблюдава, възхищаваше ѝ се. Имаше защо, помисли си.

Как беше още жива? Сигурен бе, че я улучи последния път.

— Бойд, ще стрелям. Хвърли оръжието и легни на земята.

Още няколко ритника и вратата щеше да се отвори. Щеше да избяга на съседната улица. А може би жителите на апартамента имаха кола. Щеше да вземе ключовете и да простреля когото види; да отвлече вниманието на полицията. Да избяга.