Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Дано, дано…

Амелия Сакс вървеше бързо към къщата на Бойд; сякаш не чуваше поздравленията на колегите си и се опитваше да не обръща внимание на болката в коляното си.

Запотена и задъхана, тя изтича при първия санитар, който видя, и попита:

— Как е жената в къщата?

— Там ли? — Той кимна към къщата.

— Да. Брюнетката, която живее там.

— О, имам лоши вести.

Дъхът на Сакс спря, тя се вцепени от ужас. Бе заловила Бойд, но жената, която можеше да спаси, беше мъртва. Тя заби жестоко нокът в кожичката на палеца си; заболя я и потече кръв. „Аз съм същата като Бойд — помисли си. — Жертвам живота на невинни хора заради работата си.“

— Беше простреляна — обясни санитарят.

— Знам — прошепна Сакс.

Сведе очи. О, това щеше да ѝ тежи на съвестта.

— Не се тревожете.

— Да не се тревожа ли?

— Ще се оправи.

Сакс се намръщи:

— Нали казахте, че има лоша новина?

— Ами, да, това, че е ранена.

— За бога, това го знаех. Бях там, когато се случи.

— Аха.

— Помислих си, че е умряла.

— Не. Раната беше тежка, но дойдохме навреме. Жената ще се оправи. Сега е в спешното на „Сейнт Люк“. Няма опасност.

„Лоша новина…“

С накуцване Сакс отиде при Селито и Хауман пред тайната квартира на престъпника.

— Арестувала си го с празно оръжие? — не повярва Хауман.

— Всъщност използвах камък.

Командирът на специалния отряд кимна и вдигна вежди — това бе равносилно на голяма похвала.

— Бойд каза ли нещо?

— Възползва се от правото си да мълчи.

Сакс върна револвера на Селито. Той го зареди. Полицайката провери пистолета си и го прибра в кобура.

— Какво е положението с къщата?

Хауман поглади късата си коса и отговори:

— Взета е под наем на името на приятелката му, Джейн Старки. Момичетата са нейни. Не на Бойд. Извикахме Службата за защита на децата. Тук… — кимна към апартамента — … е тайната му квартира. Пълно е с инструменти и други неща.

— Ще направя оглед — заяви Сакс.

— Всички улики са запазени. Благодарение на него. — Хауман и кимна към Селито. — Отивам да докладвам пред шефовете. Ще бъдеш ли тук? Сигурно ще искат изявление.

Сакс кимна. С дебелия детектив мълчаливо тръгнаха към апартамента. Селито погледна крака ѝ и каза:

— Пак си започнала да куцаш.

— Да куцам ли?

— Да. Когато обикаляше къщите да предупреждаваш обитателите им, погледнах през прозореца и видях, че вървиш нормално.

— Понякога се оправя от само себе си.

Селито сви рамене:

— Странни работи стават.

— Да. Странни.

Той знаеше какво е направила за него.

— Така — добави, — хванахме убиеца, но това е само половината работа. Трябва да намерим и кой негодник го е наел. Трябва да очакваме, че той ще преследва целта си по край. На работа, детектив.

Гласът му бе решителен като преди. Това беше най-голямата благодарност за нея — да ѝ покаже, че пак е един от тях.

Много често най-добрите улики остават за накрая.

Опитният криминалист веднага забелязва и събира най-нетрайните следи — които биха могли да се изпарят, отмият от дъжда, разнесат от вятъра и така нататък — и оставя най-стабилните, например револвер с пушещо дуло, за накрая.

Ако са взети всички мерки за запазване на местопрестъплението, добрите материали няма къде да отидат — обичаше да казва Райм.

В къщата и скривалището на Томсън Бойд Сакс събра отпечатъци, микроследи, течни проби от тоалетната за ДНК-анализ, стърготини от паркета и мебелите, отряза парченца от килимите и снима всички помещения. Едва след това насочи вниманието си към по-големите, набиващи се на очи неща. Погрижи се киселината и цианкалият да бъдат пренесени в лабораторията за изследване на опасни вещества в Бронкс и прибра самоделното взривно устройство.

Описа и сложи в пликчета оръжията и боеприпасите, парите, въжетата, инструментите. Десетки други предмети можеха да се окажат полезни.

Накрая намери малък бял плик на полица при вратата на тайната квартира.

Вътре имаше един-единствен лист хартия.

Тя го прочете и се изсмя. Пак го прочете. Обади се на Райм.

„Леле, колко сме били заблудени!“ — мислеше си.

— Така — каза Райм на Купър, докато двамата се взираха в монитора. — Обзалагам се, че ще намерим още чист въглерод като онзи от картата на улица „Елизабет“. Някой иска ли да заложи срещу мен? Има ли желаещи?

— Закъсня — отбеляза техникът, когато резултатите от анализа на микроследите се появиха на екрана. — Не че съм мислил да се обзалагам. — Намеси очилата си и добави: — Да, има въглерод. Сто процента.