Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Трябваше да му помогне да преодолее страха. Беше добър полицай, но ако продължеше да се страхува, вече нямаше да е в състояние да се справя с работата си и с живота му щеше да е свършено. Съмненията обземаха душата като зараза. Сакс го знаеше добре; постоянно се бореше с тях. Ако Селито не поемеше риска сега, щеше да им се предаде.

Тя закрачи по-бързо; и тук работата ѝ беше важна — трябваше да изтегли цивилните, преди ударният отряд да влезе в апартамента. Започна да звъни по вратите и да предупреждава хората да не се показват на прозорците и да не излизат. Свърза се с Бо Хауман и докладва, че къщите непосредствено пред сградата са обезопасени; щеше да обиколи още няколко, но отрядът можеше вече да действа.

— Добре, влизаме — обяви Хауман и прекъсна връзката.

Сакс продължи по улицата. Не куцаше, но нервно човъркаше единия си палец. Каква ирония: Селито се боеше от престрелка, а Амелия Сакс нервничеше, когато не беше изложена на риск.

Лон Селито стегна бронираната си жилетка и се качи на втория етаж с още четирима полицаи.

Задъха се от качването и спря да си поеме въздух. Колегите му заеха позиции пред вратата на апартамента и изчакаха Хауман да съобщи, че електричеството е прекъснато — не искаха повече токови удари.

Докато чакаха, дебелият детектив водеше вътрешен дебат.

„Готов ли си? Помисли си пак. Сега е моментът да решиш. Оставаш или пак ще се огънеш?“

Туп, туп, туп…

Спомни си кръвта, куршумите с иглички. Очите, които в един момент бяха изпълнени с живот, а в следващия помътняха. Паническият страх пред къщата на „Елизабет“, гърмежа на револвера, Амелия Сакс… която приклекна и зае позиция за стрелба, а куршумът я посипа с мазилка от близката стена.

Куршумът от собствения му проклет револвер!

„Какво ставаше?“ — запита се той. — „Нима изпускам нервите си?“

Подсмихна се при мисълта за нервите на Линкълн Райм, които наистина бяха изпуснати. „Райм дяволски добре се справя с положението. Защо да не мога и аз?“

Това беше основният въпрос сега, защото, ако пак се изложеше, можеха да загинат хора. Опасността беше голяма.

Ако се огънеше, с кариерата му беше свършено, но поне нямаше да застраши ничий живот.

„Ще се справя ли?“ — запита се той.

— Детективе, влизаме след трийсет секунди — съобщи командирът на екипа. — Ще разбием вратата, ще влезем и ще обезопасим апартамента. След това можете да се погрижите за уликите. Така устройва ли ви?

„Да или не? — питаше се лейтенантът. — Можеш да се откажеш. Това ще е краят. Можеш да върнеш значката си и да постъпиш като консултант в охраната на някоя фирма. Ще получаваш двойно по-висока заплата.

И вече няма да рискуваш живота си.“

Туп, туп, туп…

„Никога повече няма да виждаш как животът напуска нечии очи.“

Туп…

— Съгласен ли сте? — повтори другият полицай.

— Не — прошепна Селито. — Не.

Командирът на екипа се намръщи.

— Разбийте вратата, но аз ще вляза първи — нареди детективът.

— Ама…

— Нали чухте детектив Сакс — прекъсна го Селито. — Този убиец не действа сам. Трябва да се доберем до негодника, който го е наел. Знам какво да търся и мога да запазя уликите, ако той се опита да ги заличи.

— Изчакайте да се посъветвам с шефа — измърмори полицаят; в гласа му звучеше съмнение.

— Полицай, това е заповед. Аз съм най-старши тук.

Командирът погледна помощника си и двамата вдигнаха рамене.

— Това е ваше… решение.

Последната дума прозвуча по-скоро като „погребение“.

— Влизаме веднага щом спрат тока — обяви командирът на групата и сложи противогаза си.

Всички, включително Селито, последваха примера му. Той стисна пистолета на Сакс — държеше пръста си далеч от спусъка — и се приближи до вратата.

От слушалките се чу:

— Прекъсваме тока. Три… две… едно. Действай.

Командирът потупа по рамото полицая, който държеше тарана. Едрият мъжага го залюля и с трясък разби вратата.

Изпълнен с адреналин, с единствената мисъл за престъпника и уликите, Селито нахълта, следван от другите полицаи, които го прикриваха. Отваряше вратите по ред. Вторият екип влезе от кухнята.

От Бойд нямаше и следа. Малкият телевизор бе включен на някакъв сериал — оттам идваха детските гласове. Най-вероятно това беше източникът на топлината и шума в апартамента.

Най-вероятно…

А може би не.

Селито влезе в малкия хол и се огледа. След като не видя никого, се приближи до бюрото на Бойд, покрито с всякакви предмети: листа, боеприпаси, няколко плика, жици, часовниково устройство, буркани с течност и бял прах, транзистор, въже. Като използваше кърпичката си, внимателно отвори шкафа до бюрото, за да провери за клопки. Вътре имаше още буркани и кутии, още два револвера. Няколко пачки банкноти — около 100 000 долара според бързата му преценка.