Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Хауман погледна Сакс.

— Идваш ли с нас?

— Да, някой трябва да запази уликите. Още не знаем кой е наел този негодник.

— В кой отряд искаш да бъдеш?

— В предния.

— Значи с Дженкинс.

— Слушам.

Сакс обясни за отсрещните къщи и предупреди, че престъпникът може да стреля по цивилни. Хауман кимна:

— Някой трябва да евакуира хората или поне да ги предупреди да не стоят по прозорците и да не излизат.

Разбира се, нямаше доброволци за тази задача. Все едно да попиташ банда пирати кой иска да е корабен готвач.

— Мамка му — обади се Селито. — Подходяща задача за старец като мен.

Сакс го погледна. Детективът не издържа изпитанието. Огъна се. Той се опита да се засмее небрежно, но това бе най-тъжната усмивка, която беше виждала.

Командирът на специалния отряд заповяда по радиостанцията:

— Всички екипи да заемат позиции. Наблюдателите да сигнализират за всяка промяна на положението.

— Прието.

— Влизаме, Райм — обади се Сакс по своята радиостанция. — Ще се свържа пак, когато има резултат.

— Добре — напрегнато отвърна той.

Не каза друго, но тя знаеше, че не одобрява участието ѝ в ударни акции. Все пак я разбираше — как побесняваше, ако някой случаен минувач или дете пострада, колко важно бе за нея хора като Томсън Бойд да бъдат спрени. Това бе в природата ѝ, затова Райм не настояваше да стои настрана в моменти като сегашния.

Но не я и насърчаваше.

Заеха позиции и тя престана да мисли за Райм.

Сакс и Селито тръгнаха заедно: тя — към тайната квартира на престъпника, той — да предупреди хората от съседните къщи. Пресилената усмихна на лейтенанта бе изчезнала. Лицето му беше подпухнало и осеяно с капчици пот. Той ги избърса и пак потърка бузата си.

— Проклета жилетка — измърмори. — Ще се сваря.

— И аз ги мразя.

Продължиха с равномерни крачки в прохода зад сградата на Бойд. Другите членове на отряда вече се виждаха. Изведнъж тя хвана Селито за ръката и го дръпна встрани.

— Някой ни гледа…

Препъна се в един плик с боклук и падна, като удари коляното си. Присви болезнено очи и притисна крака си.

— Добре ли си?

— Добре съм. — Тя се изправи, като се намръщи от болка и вдигна радиостанцията си пред устата. — Пет осем осем пет. Видях движение на прозореца на втория етаж, зад сградата. Наблюдатели, потвърдете.

— Нищо подозрително. Това е един от нашите.

— Прието. Край.

Сакс тръгна с накуцване към сградата.

— Амелия, ранена си.

— Нищо ми няма.

— Кажи на Бо.

— Няма проблем.

Най-близките ѝ колеги — Райм, Купър, Селито — знаеха за артрита ѝ, но никой друг. Тя добре прикриваше болестта си, понеже се опасяваше да не я прехвърлят на чиновническа длъжност. Сега извади от джоба си шишенце с обезболяващи, отвори го и глътна няколко хапчета.

Гласът на Бо Хауман се чу от радиостанцията:

— Всички по местата.

Сакс тръгна към предния отряд, но куцаше още по-силно.

Селито я дръпна.

— Не можеш да отидеш.

— Няма да ми се наложи да тичам, Лон. Моята задача е само да запазя уликите.

Детективът погледна микробуса, с надеждата да обсъди проблема с някого, но всички вече бяха на позиции.

— Мина ми — увери го тя и пак закуцука.

Един от полицаите в челния отряд ѝ прошепна:

— Готова ли сте, детектив?

— Да.

— Не, не е готова — намеси се Селито. — Тя ще отиде да предупреди цивилните. Идвам на нейно място.

— Вие ли?

— Да, аз. Някакъв проблем?

— Не, сър.

— Лон — прошепна тя, — добре съм.

— Достатъчно разбирам от криминалистика, за да запазя местопрестъплението — сопна се дебелият детектив. — Райм от години ми промива мозъка със своите правила.

— Няма да се налага да тичам.

— Да, може би, но как ще залегнеш, ако открие огън?

— Все ще успея.

— Това е заповед, детектив.

Тя го изгледа мрачно. Но колкото и непокорна да беше, „Дъщерята на стражаря“ знаеше мястото си в полицейската йерархия.

— Добре… — съгласи се неохотно. — Само вземи това.

Подаде му глока си и един резервен пълнител и взе револвера му.

Селито погледна тежкия черен пистолет. Боравенето с него бе изключително деликатно. Една грешка като на улица „Елизабет“ и можеше да рани себе си или колега. Селито пак потърка бузата си, погледна апартамента и бързо закрачи към другите.

Сакс пресече улицата, хвърли бърз поглед назад и пак продължи към отсрещните къщи.

Вече не куцаше.

Всъщност нищо ѝ нямаше. Единственото, за което страдаше, бе, че не може да участва в акцията. Обаче трябваше да симулира. Заради Дон. Не се сещаше за друг начин да го спаси, освен да го принуди да участва в ударния отряд. Бе обмислила рисковете, но реши, че няма голяма опасност да пострада или да нарани някого — имаха достатъчно хора, всички носеха бронежилетки и престъпникът не подозираше, че са го открили. Селито също вече внимаваше — личеше по предпазливостта му, когато взе пистолета — и бдителния му поглед към апартамента на убиеца.