Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Ами нямам такова чудо. Не съм го чувал. Но мога да ти дам десетина други. Обичайните. Стотарка.

Това е малко по-евтино от обичайната цена на улицата. Оксиконтинът е още толкова отгоре. Алфо ме зарибява , помисли си Рон.

— Да, добре.

Размяната става бързо. Както винаги. Найлоново пликче с оксиконтин се разменя за шепа банкноти. След това дилърът примигна, когато погледна пачката, която му даде Пуласки.

— Брато, казах стотарка . Тук са пет.

— Бакшиш.

— Бакшиш?

— Като в ресторант.

Алфо остана озадачен.

Рон се усмихна.

— Задръж ги, пич. Само те моля да поразпиташ и да провериш дали ще можеш да ми намериш от новия боклук. Или поне кой е онзи Один и къде мога да взема кеч от него.

— Не знам, брато.

Пуласки кимна към джоба му.

— Следващия път ще ти дам още повече, ако ме насочиш в правилната посока и ако информацията е вярна.

И после мършавият хлапак сграбчи рамото на Рон и се наведе към него, излъчвайки смрад на тютюн, пот, чесън и кафе.

— Да не би да си шибано ченге?

Пуласки го погледна в очите.

— Не. Аз съм човек с толкова силно главоболие, че понякога не мога да стана, лежа в банята и повръщам часове наред. Ето кой съм. Говорѝ с Еди. Той ще ти каже.

Алфо отново погледна белега на челото му.

— Ще ти се обадя, брато. Номерът?

Рон въведе в телефона си номера на Алфо и бандитът записа неговия.

Два телефона с предплатена карта. Епохата на доверието.

Пуласки се обърна, наведе глава и тръгна към транспортния възел Бродуей Джънкшън.

Стори му се доста смешно, че можеше да каже на Алфонс Гравита, че е ченге, но нямаше да има значение, защото това изобщо не беше операция под прикритие. Никой в полицията — или на света — не знаеше. Парите, които даде на Алфо, не бяха служебни, а негови лични средства, които Джени и той не можеха да си позволят да прахосат.

Понякога обаче, когато си отчаян, правиш отчаяни неща.

Това не беше хубаво. Никак не беше хубаво.

Тя разваля всичко. Червенокоска, ченгето, Безочливата.

Тя ми го отне. Моят чудесен „Уайт Касъл“. Открадна го.

И обикаля по „Астория“, търсейки улики — водещи към мен.

Малко късмет тук, също като в мола, когато тя беше до ескалатора убиец. Тук също ми провървя, защото я видях пръв, на половин пряка от „Уайт Касъл“.

Червенокоска, влиза вътре като ловец.

Моят „Уайт Касъл“…

Две минути по-късно щях да нахлуя и аз, гладен, с потекли лиги. Да ям бургер и да пия млечен шейк. И после — очи в очи с Червенокоска. Тя може да извади пистолета си по-бързо, отколкото аз да измъкна трошача на кости или триона пасвател от раницата си.

Късметът отново ме спаси.

Но дали нейният късмет я доведе тук?

Не, не, не. Аз проявих небрежност. Това е.

Вбесен съм.

Да, спомням си. Изхвърлих боклука, когато Безочливите ме погнаха в мола. Отървах се от отпадъците от „Старбъкс“ далеч оттам, но те някак са ги намерили. Това означава, че са открили и другите неща, които изхвърлих. В контейнера на онзи мексикански ресторант зад мола. Мислех, че служителите от персонала ще си затворят очите и устата, защото иначе ще ги върнат обратно в Сиудад Хуарес. Не ми мина през ума, че Червенокоска ще прерови боклука. Сигурно е открила салфетка или касова бележка от „Уайт Касъл“. А отпечатъци? Аз много внимавам. Когато съм на публично място, използвам връхчетата на пръстите си. Знам, че горната им част не оставя отпечатъци.

Или потапям салфетките в безалкохолна напитка или кафе и ги превръщам в каша.

Тогава обаче не помислих за това.

Като стана дума за ръце, сега дланите ми са влажни и потни, а дългите ми пръсти леко треперят. Ядосвам се на себе си, но най-вече на нея. Червенокоска… Отне ми „Уайт Касъл“ и ме накара да свърша твърде бързо с Алиша.

Сега, докато я наблюдавам от разстояние, я виждам как грациозно се движи по улицата. Влиза и излиза от магазини. Знам какво е направила. Попитала е някоя сервитьорка в „Уайт Касъл“ или всички сервитьори и клиенти дали са виждали това върлинесто, кльощаво момче. Богомолката. Бастуна. Хърбела. О, да, разбира се, виждали сме го. Много е странен. Невъзможно е да не го забележиш.

Добрата новина е, че тя няма да намери любимия ми магазин, където често ходя преди или след бургерите. Магазинът не е на тази улица, нито наблизо. Намира се на една спирка с метрото. Червенокоска обаче може да направи други връзки.

Трябва да се погрижа за това.

Избивам от главата си всичките си добри намерения — посещението при брат ми по-късно днес, забавленията с Алиша довечера и следващото убийство в програмата ми.