Джефри Дивър - Стоманена целувка

Тя кимна, но не откъсваше очи от ескалатора.

— Сигурно става дума за онзи нещастен случай в Бруклин, нали? В мола. Граждански случай. Изглежда не мислят, че е криминален. Предполагам, че това означава съдебни дела срещу няколко ответници. Производителят, компанията за недвижими имоти — собственик на мола, екипите по поддръжката. Знаем какви са те . Кой не харесва, „Адвокатите от Бостън“? И „Добрата съпруга“?

Тия пък кои са, по дяволите?

— Мисля, че е най-добре…

— А това е копие на онзи ескалатор — продължи Джулиет. — Не сте могли да вземете истинския, нали? Не се дава на адвокати по граждански дела, а?

— Иззет е — каза Купър и си навлече гневен поглед от Райм.

— Извинете ме още веднъж, но…

— Кое е толкова неотложно? — прекъсна го Джулиет. — Други ищци се борят за парче от баницата?

Райм не каза нищо. Само я гледаше как приближи количката си до скелето. Огледа я по-внимателно. Беше облечена доста стилно. Дълга гористозелена леко разкроена пола, колосана бяла блуза с къси ръкави. Черно сако. Красива златна гривна с рунически символи на лявата китка, която беше пристегната с ремък неподвижно за облегалката за ръце на количката. Джулиет управляваше количката с тъчпад, използвайки дясната си ръка. Днес кестенявата ѝ коса беше прибрана на кок. Арчър очевидно вече беше започнала да научава, че когато крайниците ти не работят, правиш всичко възможно да сведеш до минимум гъделичкането и сърбежа по главата и потта. Райм използваше много по-големи количества препарат против комари — органичен, по настояване на Том — отколкото преди нещастния случай.

— Джул — обади се пак Ранди. — Господин Райм е зает. Не прекалявай с гостоприемството му.

Вече го направи , помисли си Линкълн, но усмивката му изразяваше съжаление.

— Извинете ме. Наистина ще бъде най-добре за всички. Ще се видим другата или по-другата седмица.

Джулиет го гледаше, без да мигне. Той нея също.

— Не мислиш ли, че още един човек може да е полезен? — попита тя. — Вярно, аз съм нова в криминалистиката, но правя епидемиологични изследвания от години. Пък и без реални доказателства едва ли ще се изисква анализ на отпечатъци и на градиент на плътност. Само ще разсъждавате по въпросите на техническата неизправност. Непрекъснато го правим при установяването на източника на инфекцията…

— Джул — прекъсна я Ранди, изчервявайки се. — Говорихме за това.

Вероятно има предвид предишен разговор и шеги за недъга ѝ , помисли си Линкълн. Самият той обичаше да предизвиква онези, които се отнасят снизходително с него, свръхчувствителните и политически коректните, дори — и особено — в общността на инвалидите. „Кураж“ беше любимото му съществително, а „раболепнича“ — любимият глагол.

Но Райм не реагира на наслояванията ѝ и Джулиет сви устни.

— Е, щом не се интересуваш, няма проблем — безгрижно каза тя. — Ще го отложим за друг път. — В гласа ѝ прозвуча раздразнителност, която затвърди решението му. Не се нуждаеше от доброто ѝ отношение. Правеше ѝ услуга, като я взимаше за стажант.

— Боя се, че така е най-добре.

— Ще докарам колата пред входа — каза Ранди. — И ме чакай горе на рампата, Джул. Много ви благодаря за всичко, което правите за нея — обърна се той към Райм.

— Няма защо.

— Ще ви изпратя — обади се Том.

— Мел, залавяй се за работа — изръмжа Линкълн.

Криминалистът отново се покатери на скелето и фотоапаратът започна да проблясва.

— Ще се видим на лекцията следващата седмица, Линкълн — каза Джулиет.

— Може пак да дойдеш тук, разбира се. Като стажант. Само че някой друг път.

— Добре — монотонно отговори тя и насочи количката си към коридора заедно с Том. Минута по-късно Райм чу, че вратата се затвори. Той закара количката си до видеоекрана и се загледа в Арчър, която, опълчвайки се срещу брат си, с лекота се спусна по рампата и спря на тротоара, а после се обърна и погледна към къщата.

Линкълн се върна до монитора на компютъра, който показваше снимките, направени от Амелия Сакс, и се втренчи в тях.

След това дълбоко въздъхна.

— Том! Том! Викам те! Къде си, по дяволите?

— На около осем крачки от теб, Линкълн. И не, не си оглушал напоследък. Какво искаш толкова учтиво?

— Върни я тук.

— Кого?

— Жената, която току-що излезе. За кого другиго може да говоря? Искам да я върнеш. Веднага.

Рон Пуласки стоеше на тротоар, който беше напукан на трапеци и триъгълници от бетон, издигащи се като айсберги в ледено поле. Телената ограда, до която стоеше, имаше бодлива тел отгоре и беше нашарена с графити, обезобразени букви и символи, още по-загадъчни от обикновено, защото бяха написани върху мрежа. Кой би надраскал мрежа, запита се той. Може би всички тухлени стени и бетонни повърхности бяха изрисувани и нямаше повече място.