Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Това няма да бъде прието като доказателство в съда.

— Не. Трябва само да разберем какво се е объркало и защо се е отворила горната част. — Райм приближи инвалидната си количка.

Мел кимна.

— Предполагам, че ескалаторът се е качвал нагоре и точно когато жертвата е стигнала до горния етаж, капакът се е отворил. Колко се е отворил?

— Амелия каза, че около тридесет и пет сантиметра.

— Тя ли е направила огледа?

— Не, случайно била там. Следила неизвестен заподозрян. Изпуснала го, когато се случило нещастието и се опитала да спаси жертвата, но не могла.

— И заподозреният е избягал?

— Да.

— Сигурно не е доволна.

— Отишла при вдовицата и видяла, че състоянието ѝ е тежко. Хрумнала ѝ идеята да я свърже с адвокат. Така всичко опря до нас.

— И така, капакът за достъп се отваря — да, виждам, че е на пружина. Сигурно е тежък. Жертвата е повлечена надолу и пада върху мотора и зъбните колела.

— Точно така. И зъбците на предния ръб на капака са го срязали. Оттам е кръвта по стените на снимките.

— Виждам.

— Сега искам да влезеш вътре, да огледаш и да разбереш как работи проклетото нещо. Как се отваря капакът за поддръжка на върха, превключватели, лостове, бутони, панти, предпазни механизми. Всичко. Направи снимки. И ще се опитаме да разберем какво се е случило.

Купър се огледа наоколо.

— Това място не се е променило много, откакто ти напусна.

— Тогава знаеш къде са фотоапаратите и другото оборудване. — Гласът на Райм беше напрегнат от нетърпение.

Експертът се засмя.

— И ти не си се променил много. — Той се приближи до лавиците на задната стена на дневната и избра фотоапарат и фенерче с лента за главата. — Синът на миньора — пошегува се и го сложи на челото си.

— Хайде, започвай!

Купър се качи в ескалатора и запали фенерчето.

На вратата се позвъни.

Кой ли можеше да е? Превзетият адвокат Евърс Уитмор се беше върнал в кантората си и разговаряше с приятелите и семейството на Грег Фромър. Опитваше се да намери доказателства, за да докаже, че макар и в момента безработен, в близко бъдеще Фромър е щял да се върне към работата си на преуспяващ мениджър по маркетинг, което позволяваше искът за щетите да бъде много по-висок от този, основаващ се на скромните му доходи напоследък.

Някой от лекарите на Райм ли беше посетителят? Квадриплегията му изискваше редовни прегледи от невролози и физиотерапевти, но днес нямаше насрочен час.

Линкълн приближи количката си до монитора на охранителната камера, за да види кой е на вратата.

По дяволите.

Райм винаги се ядосваше, когато някой довтаса без предизвестие (или дори с предизвестие). Днес обаче изумлението му беше много по-голямо от обикновено.

— Да, да — уверяваше мъжът Амелия Сакс. — Знам кого имате предвид. Един тих, сдържан човек.

Тя разговаряше с управителя на заведението за хамбургери от веригата „Уайт Касъл“ на булевард „Астория“, Куинс.

— Много висок и много слаб. Бял. Блед.

За разлика от заподозрения управителят имаше мургава кожа и овално весело лице. Двамата стояха пред предното стъкло на ресторанта. Управителят го миеше и явно се гордееше със заведението, за което се грижеше. Миризмата на препарата за почистване на прозорци беше силна, както и мирисът на лук, макар че бе съблазнителен. Сакс не беше яла нищо от снощи.

— Знаете ли името му?

— Не, но… — Той вдигна глава. — Шарлот?

Двайсет и няколко годишната сервитьорка го погледна. Ако се хранеше със специалитета на ресторанта, тя очевидно го правеше умерено. Младата слаба жена приключи с поръчката и се приближи до тях.

Сакс се представи и както е протоколът, показа полицейската си значка. Очите на Шарлот блеснаха. Тя се развълнува от възможността да помогне на полицията.

— Шарлот работи много смени. Тя е нашата опора.

Младата жена се изчерви.

— Господин Родригес смята, че може би познавате един висок мъж, който често идва тук — каза Амелия. — Висок, много слаб. Вероятно е бил със зелено карирано сако и бейзболна шапка.

— Да, помня го!

— Знаете ли името му?

— Не. Просто е трудно да не го забележиш.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Ами както вие го описахте, тънък, мършав. А пък яде много. По десет-петнайсет сандвича.

Сандвичи… Бургери.

— Но може да ги купува за други хора, нали?

— Не, не, не! Изяжда ги тук. Повечето пъти. Направо ги изгълтва , както казва майка ми. И два млечни шейка. Толкова е кльощав, а излапва всичко това! Понякога млечен шейк и безалкохолно. Откога сте детектив?