Джефри Дивър - Стоманена целувка

Арчър насочи инвалидната си количка към асансьора, влезе в дневната и елегантно спря пред плетеницата от кабели на пода. Очевидно не беше свикнала да преминава през увити като змии кабели, но после вероятно реши, че Райм редовно ги прегазва, без да повреди нищо, и направи същото.

— Здравей, Линкълн.

— Джулиет.

Том ѝ кимна.

— Джулиет Арчър. Аз съм студентката на Линкълн.

— Аз съм болногледачът на Линкълн. Том Рестън.

— Приятно ми е да се запознаем.

Минута по-късно се позвъни отново и Том отиде да отвори. Върна се с едър, широкоплещест мъж на тридесет и няколко години. Вторият посетител беше облечен с делови костюм, бледосиня риза и вратовръзка. Най-горното копче на ризата му беше разкопчано, а вратовръзката — разхлабена. Райм не разбираше този стил на обличане.

Мъжът кимна за поздрав на всички, но насочи погледа си към Арчър.

— Джул, не ме изчака. Помолих те да почакаш.

— Това е брат ми Ранди — представи го Джулиет.

Линкълн си спомни, че тя живее при него и съпругата му, защото ремонтират мансардата ѝ в центъра на града, за да я направят по-достъпна. По една случайност двамата също живееха удобно близо до колежа „Джон Маршал“.

— Рампата отпред е стръмна — отбеляза Ранди.

— Качвала съм се и по по-стръмни — отвърна Джулиет.

Райм познаваше склонността на хората да се държат майчински, като с бебета, с инвалидите. Това отношение го вбесяваше, както очевидно и Джулиет. Запита се дали тя е станала неподатлива на глезенето, защото той още не беше свикнал с това.

Е , помисли си Линкълн, присъствието на брата решава въпроса . Нямаше как двама души — при това аматьори, да стоят тук, докато той и Мел Купър се мъчат да намерят аргументи срещу производителя или мола, или който там беше виновен за смъртта на съпруга на Санди Фромър.

— Дойдох, както обещах — каза Джулиет, оглеждайки дневната, превърната в лаборатория по криминалистика. — Виж ти! Какво оборудване. Какви уреди. И сканиращ електронен микроскоп? Изумена съм. Имаш ли проблеми с електричеството?

Райм не отговори. Всяка дума би отложила бързото ѝ излизане.

Мел Купър се спусна от скелето на пода и погледна Джулиет. Тя примигна, когато лъчът на фенерчето му прониза очите ѝ.

— О, много съжалявам. Мел Купър. — Той кимна, без да протяга ръка, имайки предвид състоянието ѝ.

Арчър представи брат си и после отново насочи вниманието си към Мел.

— О, детектив Купър. Линкълн говори хубави неща за вас. Има ви за бляскав пример на криминалист и…

— Добре — прекъсна я Райм, без да обръща внимание на любопитния, но доволен поглед на Купър. — Ние тук работим.

Тя придвижи напред инвалидната си количка и огледа апаратурата.

— Когато се занимавах с епидемиология, понякога използвахме масспектрометър и газов хроматограф. Друг модел, но все пак. Гласово ли се активира?

— Ами не. Обикновено Мел или Амелия работят с него. Но…

— Но има гласова система, която работи добре. На „Ар Ти Джей Инструментейшън“. В Акрън.

— Така ли?

— Само казвам. Във „Форенсик Тудей“ има статия за хендсфри за лаборатория. Мога да ти я изпратя.

— Абонирани сме — отговори Купър. — С нетърпение очаквам да…

— Както казах, тук работим — измърмори Райм. — И времето е от огромно значение. Неочаквано възникна нещо.

— Нека отгатна. Включва ескалатор заникъде.

Линкълн се подразни от шегата.

— Може би трябваше да ти се обадя. Щях да спестя и на двама ви…

— Е, нали се уговорихме да дойда днес — прекъсна го Джулиет. — Ти така и не определи час. Изпратих ти имейл.

Изводът беше, че ако някой е трябвало да се обади, това е бил той. Райм опита друга тактика.

— Грешката е моя. Изцяло. Извини ме, че дойде напразно.

Том го погледна студено заради крещящата му неискреност.

Линкълн демонстративно не му обърна внимание.

— Затова ще трябва да се видим друг път. Някой ден. По-нататък.

— Е, Джул, да се връщаме — обади се Ранди. — Изчакай ме в коридора. Ще те насоча надолу по рампата и…

— О, но всичко вече е уговорено. Уил Старши ще вземе Били за няколко дни. А Бътън ще играе с „Уискърс“. Промених и всичките си часове с лекарите.

Бътън? „Уискърс“? Боже мой , помисли си Райм. В какво се забърках?

— Виж, когато се съгласих да дойдеш, имаше затишие. Можех… да те науча на нещо. Сега няма да съм много полезен. Случват се много неща. Въпросът наистина е неотложен.

Неотложен въпрос? Наистина ли го казах , зачуди се той.