Джефри Дивър - Стоманена целувка

— От няколко години.

— Много е готино!

— Идвал ли е с някого?

— Не съм го виждала с друг.

— И идва тук често?

— Може би веднъж седмично или през седмица.

— Смятате ли, че живее наблизо? Да е споменал нещо?

— Не. Не ми е казвал нищо. Само си поръчва и седи с наведена глава. Носи шапка. — Шарлот присви очи. — Бас ловя, че се страхува от охранителни камери. Вие как мислите?

— Възможно е. Можете ли да го опишете, лицето му?

— Не съм му обръщала внимание. Продълговато лице, бледо, сякаш не излиза много. Мисля, че няма брада или мустаци.

— Имате ли представа откъде идва и накъде отива?

Шарлот се помъчи, но нищо не ѝ дойде наум.

— Съжалявам. — Тя едва не се сви от страх, че не може да отговори на въпроса.

— Има ли кола?

Отново поражение.

— Ами не знам… Почакайте. Не, вероятно няма. Не отива на паркинга, когато си тръгва. Заобикаля го.

— Тогава сте го наблюдавали.

— Той привлича погледа. Не че е изрод, но е адски кльощав. Яде толкова много, а е мършав. Не е честно. Всички ние трябва да внимаваме с яденето, нали?

Сакс се усмихна.

— Всеки път ли се отправя натам, когато си тръгва?

— Да, сигурна съм.

— Носи ли нещо?

— Два пъти носеше найлонов плик. Веднъж го сложи на тезгяха. Беше тежък и нещо изтрака. Метално.

— Какъв цвят беше пликът?

— Бял.

— Имате ли представа какво имаше вътре?

— Не. Съжалявам. Наистина искам да помогна.

— Справяте се отлично. Дрехите му?

Шарлот поклати глава.

— Не съм го виждала с друго освен със сакото и бейзболната шапка.

— Имате ли охранителна видеокамера? — обърна се Амелия към управителя Родригес, макар че се досещаше какъв ще е отговорът.

— Лентата се превърта и презаписва всеки ден.

Да, точно както предполагаше. Върху кадрите със заподозрения вече беше записано друго.

Тя отново се обърна към Шарлот:

— Много ми помогнахте. — Отправи следващия си въпрос към двамата. — Искам да кажете на всички, които работят тук, че търсим този човек Ако дойде пак, обадете се на 911 и кажете, че той е заподозрян в убийство.

— Убийство — промълви Шарлот. Изглеждаше ужасена и същевременно заинтригувана.

— Точно така. Аз съм детектив номер 5885, Сакс. — Тя даде визитната си картичка на управителя и на Шарлот. Младата жена я погледна така, сякаш малкото картонче беше огромен бакшиш. Тя носеше венчална халка и Амелия предположи, че вече предвкусва разговора на масата за вечеря. Сакс погледна първо единия и после другия. — Но не се обаждайте на мен, а на 911 и споменете името ми. Патрулната кола ще дойде по-бързо от мен. Дръжте се така, сякаш не се случва нищо. Обслужете го както обикновено и когато седне, ни се обадете. Ясно ли е? Не правете нищо повече. Мога ли да разчитам на вас?

— О, разбира се, детектив — отвърна Шарлот като редник, който потвърждава заповед на генерал.

— Ще се погрижа всички да научат — добави Родригес.

— В района има други ресторанти „Уайт Касъл“. Той може би ходи и там. Бихте ли казали същото и на техните управители?

— Добре.

Сакс надзърна през чистото стъкло и огледа широката улица с магазини, ресторанти и жилищни сгради от двете страни. Всеки от магазините можеше да продава неща, които тракат, и да ги слага в бели найлонови пликове за клиенти, които да ги занесат вкъщи… или на място за убийство.

— Хей, детектив… Вземете си сандвич — предложи Шарлот. — Аз черпя.

— Не ни е позволено да взимаме безплатно храна.

— Но понички…

Амелия се усмихна.

— Това е мит. — Тя погледна към грипа. — Но ще си купя една.

Шарлот се намръщи.

— По-добре си вземете две. Много са малки.

Наистина бяха малки, но много вкусни. Млечният шейк също. Сакс изяде обяда си за три минути и излезе навън.

Извади от джоба си мобилния си телефон и звънна на Рон Пуласки. Никой не отговори на стационарния телефон в бойния щаб в Главното управление на полицията и тя го потърси на мобилния. Включи се гласовата поща. Амелия остави съобщение.

Е, добре, ще оглеждаме поотделно. Сакс тръгна по тротоара. Духаше вятър и небето беше облачно.

Висок, блед мъж, много слаб, бял найлонов плик. Той беше пазарувал. Сакс реши да започне от железарските магазини. Стърготини, лак.

Чукове със заоблен връх.

Удар с тъп предмет.

Линкълн Райм съвсем беше забравил, че Джулиет Арчър, студентката му по криминология, ще дойде днес, за да започне неофициалния си стаж.

Тя беше посетителят, който позвъни на вратата. При други обстоятелства компанията ѝ можеше да му е приятна, но сега първата му мисъл беше как да се отърве от нея.