Джефри Дивър - Стоманена целувка

Сакс обаче прекара двайсетина минути, оглеждайки всеки предмет, както отделните снимки на уликите в кошчето, така и широкоъгълните изображения, преди криминалистите да вземат съдържанието на кошчето.

— Виж това — каза тя и Пуласки се приближи до нея. Амелия сочеше две салфетки от ресторант за бързо хранене на име „Уайт Касъл“.

— Домът на сандвичите — отбеляза Рон. — Между другото, какво е това?

Сакс знаеше, че е заведение за хамбургери. Нямаше представа защо е кръстено така. „Уайт Касъл“ 2 2 White Castle (англ.) — „Бял замък“. — Б.пр. беше една от първите вериги за бързо хранене в Америка и специализираше в бургери и млечни шейкове.

— Има ли пръстови отпечатъци?

Пуласки прочете доклада.

— Не.

Колко ли усилено са се опитвали да ги открият , зачуди се Амелия. Спомни си, че двата най-големи врага на Райм са некомпетентността и мързелът, и се втренчи в салфетките.

— Откъде ли са дошли?

Рон увеличи широкоъгълните снимки. Смачканите салфетки от „Уайт Касъл“ бяха точно до изхвърлените опаковки от „Старбъкс“.

— Може би са от заподозрения. Знаем, че нашето момче обича бързото хранене.

Сакс въздъхна.

— Салфетките са един от най-добрите източници на ДНК. Лаборантите можеше да ги анализират и да ги сравнят с онези от „Старбъкс“.

Мързел, некомпетентност…

И после Амелия омекна.

Или може би беше преуморена. Такава е полицейската работа.

Тя отвори на екрана изображенията на разгънатите салфетки. На всяка имаше петна.

— Какво мислиш? — попита Сакс. — Едното е кафяво, а другото червеникаво.

— Не мога да кажа. Ако ги бяхме изследвали ние, щяхме да ги анализираме с газовия хроматограф, за да бъдем сигурни. Имам предвид в дома на Линкълн.

Амелия беше на същото мнение.

— Мисля, че на едната салфетка има следи от шоколадов и малинов млечен шейк. Логично заключение. А на другата? Онова петно определено е от шоколад. Другото не е толкова ярко. Прилича на безалкохолна напитка. От две различни посещения. Или е пил два шейка, или шейк и безалкохолно.

— Кльощав е, явно бързо изгаря калориите.

— По-важното е, че харесва „Уайт Касъл“. Редовен клиент.

— Ако извадим късмет, той живее наблизо. Но в кой ресторант ходи? — Пуласки беше онлайн и проверяваше заведенията от веригата, които бяха няколко.

Сакс се сети за нещо. Моторното масло.

— Може би маслото е за бомба или той ходи в „Уайт Касъл“ в Куинс — каза тя. — Ресторантът е на булевард „Астория“, „Аутомотив Роу“. Татко и аз ходехме да купуваме части за колата в събота сутрин, а после се връщахме у дома и си играехме на любители автомонтьори. Може би заподозреният се е изцапал с моторно масло, докато си е купувал обяд. Това е малко вероятно, но ще говоря с управителя. Ти се обади в лабораторията в Куинс и накарай някого отново да изследва салфетките. За всичко. Пръстови отпечатъци. И ДНК. Може да се е хранил с приятел и ДНК-то на приятелчето да е в СКИД. И не забравяй за стърготините. Искам вида дърво. И им напомни за производителя на лака. И не искам анализатора, който е изготвил този доклад. Обади се на Мел.

Тихият, скромен детектив Мел Купър беше най-добрият криминалист в града и може би в целия Североизток. Освен това беше експерт по идентифициране на хора — по пръстови отпечатъци, ДНК и лицево възстановяване. Имаше научни степени по математика, физика и органична химия и беше член на престижните международни асоциации за идентификация и за анализ на петна от кръв. Райм го беше наел от полицейски участък в малък град, за да работи в екипа криминалисти на Нюйоркската полиция. Купър беше част от екипа на Райм… когато работеха заедно.

Докато Сакс обличаше сакото си и проверяваше оръжието си, Пуласки се обади в лабораторията по криминалистика, за да поиска помощта на Купър.

Тя беше на вратата, когато той приключи с разговора и каза:

— Съжалявам, Амелия. Трябва да се обърнем към някой друг.

— Какво?

— Мел е в отпуск. Цяла седмица.

Сакс се изсмя. През всичките години, докато работеха заедно, не беше чувала криминалистът да си е взимал отпуск дори един ден.

— Тогава намери някой добър — каза тя и бързо излезе в коридора, като си мислеше: Райм се оттегли и всичко отиде по дяволите.

— Това… ескалатор ли е? Да. Е, част от него. Горната част. В коридора ти. Но предполагам, че знаеш това.

— Мел. Влез. Имаме работа.

Купър, дребничък, слаб и с постоянна лека усмивка на лицето, влезе в дневната в къщата на Райм и бутна по-високо на носа си очилата си с тъмни рамки. Движеше се безшумно с традиционните си обувки „Хъш Пъпис“. Райм и Купър бяха сами. Уитмор се беше върнал в кантората си в Среден Манхатън.