Джефри Дивър - Стоманена целувка

Пуласки слушаше гласовата си поща.

Амелия Сакс го караше да се върне. Той се беше измъкнал от бойния им щаб в Главното управление на полицията, мислейки, че тя ще проследи уликата за „Уайт Касъл“ и ще се върне в Манхатън след няколко часа, но Сакс очевидно беше открила нещо, което щеше да тласне напред разследването. Рон отново изслуша съобщението и реши, че тя не се нуждае от него незабавно. Изглежда нямаше нищо спешно. Сакс искаше помощ да огледа района, където преди няколко дни беше забелязан Неизвестният заподозрян 40 и където той ходеше от време на време. Може би живееше там или пазаруваше.

Пуласки не искаше да говори с нея и ѝ написа отговор. По-лесно е да лъжеш, когато общуваш с палци, а не с гласа си. Ще дойда веднага щом мога. Излязох за малко.

Нищо повече.

Когато се замисли обаче, съобщението му не беше точно лъжа. Рон не беше в Управлението и веднага щом свършеше работата си, щеше да се присъедини към нея за огледа. И все пак, докато беше на улицата и патрулираше, подходът му беше: пропускът да разкриеш също е измама.

Младият полицай изпрати съобщението и отново застана нащрек. Беше изключително бдителен. Намираше се в Район 33 в Бруклин и трябваше много да внимава.

Пуласки току-що беше тръгнал от транспортния възел Бродуей Джънкшън и вървеше по авеню „Ван Синдерен“. В тази част на Бруклин цареше пълна бъркотия. Не беше особено мръсно, не повече от други райони на града, само хаотично. Над главата му дрънчеше надземната железница. Метрото. Минаваха върволици автомобили и камиони, свиреха с клаксони и криволичеха от едната лента в другата. По тротоарите се движеха тълпи хора. И велосипеди.

Полицаят се открояваше. Расата му беше представена от около два процента от местното население тук, където се сливаха Оушън Хил, Браунсвил и Бедфорд-Стайвесънт. Никой не го закачаше, никой дори не го забелязваше, всички бяха заети със задачите си, които в Ню Йорк винаги бяха спешни. Или бяха съсредоточени в мобилните си телефони, или в разговори с приятели. Като в повечето квартали, огромното мнозинство местни жители искаха само да отидат или да се върнат от работа, да бъдат с познатите си в барове, кафенета или ресторанти, да пазаруват, да се разходят с децата и кучетата и да се приберат у дома.

Това обаче не означаваше, че Рон може да пренебрегне онези, които може би проявяват нещо повече от непринуден интерес и се питат защо това изкъпано бяло момче с градска подстрижка и гладко като на бебе лице се разхожда по неравния тротоар на опасна част на града, населена с чернокожи. Район 33, като последните цифри на пощенския му код, статистически беше най-опасната част на Ню Йорк.

След като Амелия Сакс излезе от Главното управление, Пуласки изчака няколко минути, а после съблече полицейската си униформа и се преоблече в джинси, маратонки, военнозелена тениска и протрито черно кожено яке. Наведе глава и излезе от Управлението. Беше теглил пари от банкомат наблизо, изтръпвайки, когато видя как банкнотите падат в ръцете му. Наистина ли правя това, мамка му , помисли си той, използвайки думи, които много рядко и в екстремни ситуации се изплъзваха от розовите му устни.

През реката и в гората… ще отидем при лошите момчета…

Пуласки остави зад гърба си транспортния възел и се отправи към Бродуей покрай сервизите за поправка на коли, магазини за строителни материали, агенциите за недвижими имоти, бюра за осребряване на чекове и заеми, кръчмите, евтините закусвални с изцапани, написани на ръка менюта на картони на прозорците. Докато се отдалечаваше от търговските улици, той мина покрай жилищни блокове, повечето на три-четири етажа. Много червени тухли, много боядисан камък в бежово и кафяво, много графити. Недалеч на хоризонта се извисяваха небостъргачите на Браунсвил. На тротоара имаше фасове, боклуци, кенове от малцов алкохол и няколко презерватива и игли… и дори тръбички за крек, които изглеждаха почти носталгично. Тази напаст вече не се виждаше често.

Район 33…

Пуласки вървеше бързо.

Една пряка, две преки, три преки, четири.

Къде е Алфо, по дяволите?

На тротоара пред него двама хлапаци — да, млади, но заедно тежаха четири пъти повече от Рон — го оглеждаха враждебно. Той носеше на глезена си личното си оръжие „Смит и Уесън Бодигард“, но ако те искаха да го пребият, щяха да го направят и Пуласки щеше да лежи на земята и да кърви, преди да извади мощния пистолет от кобура. Те обаче се върнаха към джойнтовете и сериозния си разговор и го оставиха да мине покрай тях, без да го поглеждат втори път.