Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Не. Кой? Наркомани ли? Онези хлапаци, които се мотаят на улицата?

— Не знаем, господине. Искаме да огледате жилището си и да ни кажете какво липсва. Колко бързо ще можете да дойдете?

— За десетина минути. Не съм много далеч… Откъде знаете, че работя тук?

Подготвен съм за този въпрос.

— Намерихме визитни картички на пода в апартамента ви. Бил е претършуван.

Страхотна дума.

— Добре. Идвам веднага. Тръгвам.

Затварям и оглеждам тротоара. Други фирми и търговски обекти. Една жалка рекламна агенция, която се стреми да изглежда готина. Няма минувачи. Вмъквам се в товарния двор на изоставен склад. След по-малко от три минути към мен се задава шейсет и няколко годишният Едуин Бойл. Гледа право напред. Лицето му е угрижено.

Изскачам от укритието си, сграбчвам го за яката и го дръпвам в сенките на товарния двор.

— О, боже… — Той се обръща към мен и отваря широко очи. — Ти! От блока? Какво става тук, по дяволите?

Съседи сме, през два-три апартамента един от друг, макар че не си говорим много. Само си кимаме за поздрав от време на време.

Не казвам нищо. Няма смисъл. Никакви остроумни забележки, никакъв шанс за последни думи. Хората стават зли в такива моменти. Забивам заобления край на чука в слепоочието на Едуин. Също като Тод Уилямс, докато отивахме да пийнем нещо, за да отпразнуваме нашето съвместно начинание да прочистим света от интелигентни продукти. Твърде интелигентни, за да не ни застрашават.

Хряс, хряс.

Костта се разцепва. Бликва кръв.

Той се свлича на земята и се гърчи. Очите му се разфокусират. Изваждам чука — не е лесно — и правя същото отново. И отново.

Едуин престава да се гърчи.

Поглеждам към улицата. Няма пешеходци. Минават няколко коли, но ние сме навътре в тъмните сенки.

Завличам горкия Едуин до изоставения склад, отварям изкривената шперплатова врата на стаичката за доставки и го вмъквам вътре. След това приклякам и взимам телефона му. Защитен е с парола, но това няма значение. Познах го от снощи. Алиша и аз правехме любов на дивана, до аквариума с рибките. Погледнах монитора на камерата за наблюдение и видях Едуин, който се прибираше вкъщи пиян, както в повечето нощи, да стои пред вратата ми и да записва звуците, които издавахме. Не казах на Алиша. Щеше да се разстрои. Тя и без това постоянно е разстроена.

Знаех обаче, че трябва да разбия черепа на Едуин заради онова, което беше направил. Бях убеден. Не че имаше улики, които можеше да бъдат използвани, за да ме проследят, а защото постъпката му — да ни записва — беше жестока. Постъпка на Безочлив.

И това беше достатъчна причина този човек да умре. Искаше ми се да беше почувствал по-силна ноцицептивна болка, но не може да имаш всичко.

Разбих и мобилния му телефон — не мога да извадя лесно батерията на тези модели — и по-късно ще го изхвърля.

Забелязвам няколко заинтригувани плъха наблизо. Предпазливи, но душат. Струва ми се, че те са добър начин за унищожаване на доказателства — гладни гризачи, които поглъщат всяка микроследа от трупа.

Излизам на тротоара и вдишвам дълбоко. Въздухът е малко мръсен в тази част на града, но пак е освежаващ.

Денят е хубав…

И скоро ще стане още по-хубав. Време е за главното събитие.

— Стани — заповяда Джон Пероне, приглаждайки гарвановочерната си коса. Боядисваше ли я? Вероятно.

Ник знаеше процедурата. Надигна ризата си и бавно се завъртя. Събу панталона и бельото си. Погледът на Пероне се плъзна надолу по тялото му. Смаян ли беше? Изумен? Много мъже се впечатляваха.

Ник се закопча, вдигна ципа си и напъха ризата в панталона си.

— Изключи телефона си. И извади батерията.

Ник го направи и ги сложи на бюрото.

Погледна към вратата. Мъжът с тирантите беше там. Ник се запита докога ще остане.

— Всичко е наред, Ралф — каза Пероне. — Чист е.

Ник се втренчи в очите на Ралф, докато онзи се обърна и излезе от стаята, а после отново насочи вниманието си към Пероне.

— Нека свържем точките, Джон. Един мой приятел откри един твой приятел — Норман Ринг, в момента гост на щатския затвор. Излежава присъда от пет до осем години в „Хилсайд“. Спечелил си е сериозна присъда, защото се е съгласил да мълчи, когато можеше да те изпее. Но знам достатъчно, за да свържа двама ви.

— Господи, пич. Мамка му. — Зачервеното от голф и слънчеви бани лице на Пероне се зачерви още повече под боядисаната му коса.

— Всичко е написано в писмо до моя адвокат, което ще бъде отворено в случай, че с мен се случи нещо. Схващаш останалото, нали? Затова, нека не се възмущаваме или буйстваме. Или да натиснем спусъка на пистолета. Нека говорим само за бизнес. Не си ли си задавал въпроса откъде е дошла стоката, която си откраднал?