Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Той е гадняр, това е проблемът. Може би само ме дразни. Боже, не искам Кал да прецака работата с Пероне. Твърде важна е. Това е единственият начин да докажа, че съм невинен. — Ник се озърна наоколо. — Виж, Фреди, той няма нищо срещу теб. Не знае, че си се обадил за фалшивата тревога. Направи ми една услуга.

— Разбира се, Ник. Имаш я.

— Спри на онзи паркинг. — Той посочи.

— Тук ли?

— Да.

Фреди бързо завъртя волана. Гумите изсвириха.

Паркингът беше четириетажен, прикрепен до ограден търговски център.

— Ще сляза тук. Ще се помотая тридесет-четиридесет минути.

— Какво ще правиш? — попита Фреди.

— Ще мина през магазините и ще взема такси, за да отида да говоря с Пероне. Ще се срещнем тук. Съжалявам, но се налага.

— Няма нищо. Ще си взема нещо за закуска.

Фреди спря близо до един до входовете на мола.

— Ти видя Кал в ресторанта, нали? — попита Ник.

— Да, помня го.

— Ако дойде при теб и те попита за мен…

— Ще му кажа, че не мога да говоря. И че чакам жена му. — Фреди намигна.

Ник се ухили и тупна по рамото дребния мъж. Изскочи от джипа и изчезна в търговския център.

Във фоайето на „Дж. & К. Финанси“ нямаше охрана, само обикновен интерком. Ник натисна бутона и се представи.

Последва мълчание.

— Имате ли уговорен час? — попита женски глас.

— Не, но ще ви бъда признателен, ако ми дадете възможност да говоря с господин Пероне. — Той си спомни нещо от записките, които Фреди беше проучил и му беше дал преди един час. — Във връзка с „Алгонкуин Транспорт“.

Отново мълчание. Този път по-дълго.

И после ключалката на вратата избръмча със силен вибриращ звук.

Ник се качи в малък асансьор и на третия етаж влезе в изненадващо хубав офис, като се имаше предвид кварталът и мърлявата фасада на сградата. Джон Пероне, изглежда, преуспяваше. Секретарката беше красива жена с тъмна шоколаденокафява кожа.

През отворените врати зад нея се виждаха два кабинета. И в двата имаше мъже, едри и с къса кестенява коса. Огромните им туловища бяха облечени в безупречно изгладени официални ризи. Единият говореше по телефона. Очите на другия, в по-близкия кабинет, се стрелнаха към Ник. Мъжът беше по-едрият от двамата и носеше жълти тиранти над бледозелена риза. Погледът му беше студен.

Секретарката остави телефонната слушалка.

— Господин Пероне ще ви приеме сега.

Ник ѝ благодари и влезе в най-големия кабинет в апартамента, пълен с книги, таблици, делови документи, сувенири и снимки. Стотици фотографии. На стената, на бюрото, на масичката за кафе. Много от тях изглеждаха семейни.

Джон Пероне стана. Не беше висок, но имаше атлетично телосложение. Като стълб. Носеше сив костюм, бяла риза и вратовръзка с цвета на морето около гръцки остров. Черна коса, пригладена назад. Беше се поразял, докато се бръсне, и Ник се запита дали не използва бръснач. Имаше вид на човек, който използва бръснач. На дясната си китка носеше златна гривна.

— Господин Карели.

— Ник.

— Аз съм Джон. Седни.

Двамата се настаниха в меки кожени фотьойли. Пероне гледаше внимателно Ник.

— Споменал си за „Алгонкуин Транспорт“.

— Да. Чувал ли си за тази фирма?

— Вече не е в бизнеса, но мисля, че беше компания за частни камиони.

— Точно така. Превозваше лекарства и цигари в камиони за големи търговски производители — необозначени, разбира се, защото крадците се прицелват в камиони с логото на „Филип Морис“ и „Пфайзер“.

— Знам за тази практика. Какво общо има това с мен?

— Преди петнайсет години камион на „Алгонкуин Транспорт“, пренасящ отпускани с рецепта лекарства за два милиона долара, беше обран близо до мост над канала Гауънъс.

— Така ли?

— Знаеш го. Крадецът скри лекарствата в склад в Куинс, но преди да се върне и да ги продаде на купувачите, беше арестуван. Бруклинска банда разбрала за откраднатата стока и отмъкнала целия товар от склада. Отне ми известно време, но открих, че е работила за теб.

— Не знам нищо за това.

— Не? Е, аз пък знам.

Пероне не каза нищо, а сетне попита:

— Защо си толкова сигурен?

— Защото аз бях крадецът. — Ник направи пауза, за да може Пероне да проумее думите му. — Делът ми от удара щеше да бъде седемстотин хиляди. Ти ми го отне. Като пресметнем инфлацията и лихвата, дай ми един милион и ще си разчистим сметките.

— Виж ти — ухили се Мел Купър и прокара ръка през оредялата си коса.

Лон Селито бавно влезе в дневната и кимна на присъстващите. Той беше партньор на Райм няколко години, когато криминалистът работеше в Нюйоркската полиция. Напоследък Селито помагаше на Линкълн в консултантската работа, както и на криминалния отдел.