Джефри Дивър - Стоманена целувка

Ник знаеше, че има да учи много за ресторантьорския бизнес, но изпитваше приятно чувство от тази перспектива. Искрено се надяваше Виторио Джера да се съгласи да приеме предложението му.

Фреди го потупа по рамото и го насочи към сепаре в дъното, където седеше слаб мъж с джинси, черна тениска и кафяво спортно сако на карета и пиеше „Сам Адаме“ направо от бутилката. Не използваше изстудената чаша, която му беше донесла сервитьорката, и по празната халба се бяха образували капчици вода.

— Стан, аз съм Фреди.

— Здрасти.

— Това е Ник.

Стиснаха си ръцете и Ник седна срещу Вон, чиято гъста черна коса се нуждаеше от шампоан и подстригване. От ръкостискането Ник усети, че дясната му длан е мазолеста, и се запита каква ли е професията му. Кокалчетата на пръстите му бяха зачервени. Може би беше боксьор. Имаше яки мускули. Ник ченгето наблюдаваше и забелязваше тези неща. На Ник затворника му се налагаше да го прави. Нямаше намерение да зарязва този инстинкт сега, когато не беше нито едното, нито другото.

Той се премести до Фреди, който обаче каза:

— Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Ще се върна след пет-десет минути. Оставям ви да си поговорите, момчета.

— Какво ще ядеш? — попита Ник.

— Все ми е едно. Бургер. Вие си поръчайте. Не ме чакайте. — Фреди извади телефона си и се отправи към предната част на ресторанта, като набираше номер. Усмихна се, когато заговори с човека, на когото се обади. Някои хора го правят, усмихват се или се мръщят, когато говорят по телефона, въпреки че човекът от другата страна на линията не ги вижда.

— Значи ти и Фреди се познавате отдавна? — Вон четеше менюто толкова съсредоточено, че сякаш щяха да го изпитват за него.

— От училище.

— От училище. — Гласът на Вон загатваше, че това е загуба на време. — Караш ли коли, Ник?

— Аз… Имаш предвид като професия ли?

Стан се засмя.

— Не, само караш ли коли?

— Мога да карам, но нямам кола.

— Сериозно?

— Да.

Вон отново се засмя, сякаш това беше най-смешното нещо на света.

— Ти каква кола имаш? — попита Ник.

— О, все едно. — Стан отново се залови да чете менюто.

Ник също го прегледа и се зачуди кое ястие ще приготвят най-бързо, за да си го поръча. Искаше срещата да приключи скоро.

Не беше заради странната личност на Вон. Е, донякъде и заради това. Но предимно защото въпреки проверката на Фреди инстинктът на Ник нашепваше, че Стан може би е замесен в нещо незаконно или пък онзи, за когото работи, е замесен и единият или и двамата имат криминално досие. Това беше забранена зона за Ник, нарушаване на освобождаването му под гаранция от затвора. Той не искаше да пита Вон, защото ако отговорът е положителен, тогава щеше да знае със сигурност. А искаше да каже на надзорника си, че не е имал представа.

Най-добре беше да получи информацията за Дж. и Нанси, да купи на Стан най-хубавата пържола в менюто и да млъкне, за да го остави да я изяде колкото може по-бързо. И после да се разкара оттам.

Въпреки че бързаше обаче, имаше ритуали, които трябваше да бъдат спазени. Те разговаряха за спорт, за квартала, за бизнес, дори за проклетото време. Вон непрекъснато се смееше на неща, които според Ник не бяха смешни.

— Строят небостъргач там, където по-рано беше светският клуб „Рицарите“. Представяш ли си?

Това заслужаваше буен смях.

Ник улови погледа на сервитьорката и тя се приближи към тях.

— Готови сме.

Стан си поръча салата, допълнителен дресинг „Хиляда острова“ и пиле с пармезан, а Ник — бургер.

— Леко суров.

Вон се втренчи изумено в него и се ухили.

— Не се ли тревожиш, че ще има червеи и други боклуци?

Ник събра цялото си търпение и отвърна:

— Не, не се тревожа.

— Както искаш.

— Без пържени картофи — добави Ник.

Стан примигна и се облегна назад.

— Ти си луд, мамка му. Пържените картофи тук са страхотни, най-хубавите. Наистина.

— Тогава ще си взема.

— Няма да съжаляваш. Донеси му и салата. Той се нуждае от салата. Със същия дресинг. — Вон се обърна към Ник и се ухили.

— Самѝ си го правят. Може да го наречеш „Две хиляди острова“, толкова е хубав.

Ник се усмихна студено и поръча същото и за Фреди.

— И две бири.

— За мен същата, Луси — каза Стан, макар на табелката на гърдите на сервитьорката да пишеше, че името ѝ е Кармела.

— Благодаря ти, че се срещна с мен — каза Ник.

— Шефът ми е длъжник на Фреди. — Вон заговори тихо. — Забелязал ли си, че той прилича на жаба?

— Не.