Джефри Дивър - Стоманена целувка

Фреди влезе с наведена глава още преди да се затвори вратата и се втурна към тях.

— Хайде, момчета. Изчезвайте. Веднага! — Той хвърли две двайсетачки на масата. Вон изскочи от сепарето, Ник хукна след него и двамата последваха Фреди през кухнята и задната врата. Излязоха на смърдяща, пълна с боклуци уличка. — Насам.

— Ти ли се обади, Фреди? — попита Ник.

— Трябваше да направя нещо . Положението не изглеждаше добре. Трябва да се чупим оттук. Той ще разбере, че обаждането е било фалшиво, след около пет минути.

— Ще проследят номера ти — каза Вон.

— Телефонът е с предплатена карта. Да не мислиш, че съм вчерашен?

Те минаха през някакъв заден двор и продължиха да вървят на запад.

— Да потърсим нелегално такси — рече Фреди. — Да няма брояч. Какво се случи, по дяволите?

— Ченгето ме позна — отвърна Ник. — Започна да се заяжда с мен. Всичко щеше да е наред… но твоето момче има пистолет.

— Е, и? — предизвикателно попита Вон.

Фреди разгневено се обърна към него.

— Какво? Казах на Арт, никакви оръжия. Точка. Моят човек тук току-що излезе от затвора.

— Не знаех. Арт не ми каза нищо. Само, че трябва да се срещна с някакъв непознат в Ридж. Не съм глупав.

— Достатъчно си глупав, за да изкараш една година в „Райкърс“ заради патлака. Как мислиш, че щеше да ти се отрази?

— Добре, добре.

— Каза ли му името си?

— Не — отговори Ник. — Но онзи ще се върне да те търси, Вон. И знае как изглеждаш. Познава и мен. Изхвърли патлака. Още сега. Във водата.

— Тези неща струват пари — рече Стан.

— Не — каза Фреди. — Не ти вярвам. Дай ми го. Аз ще го изхвърля.

— Пич…

— Искаш ли да се обадя на Арт?

— Мамка му. — Вон му даде пистолета. Фреди го взе с няколко хартиени кърпички.

— Чист ли е? — попита Фреди.

— Да, да, не може да бъде проследен.

— Взе ли списъка, Ник?

— Да.

— Благодаря ти, Вон, но сега се разделяме.

— Не получих вечерята си.

— Господи.

Стан направи гримаса и тръгна по тъмния тротоар.

— Отивам до залива да се отърва от това. — Фреди потупа джоба си, където беше сложил пистолета.

— Благодаря ти… Ти си най-добрият.

— Как ти се вижда списъкът?

— Все е нещо. Добро начало. Трябва само да свърша малко детективска работа.

— По дяволите, ти беше детектив. Няма да е трудно.

— Благодаря, Фреди. Длъжник съм ти — леко се усмихна Ник.

Фреди докосна челото си, сякаш козируваше, и се отправи на запад, към брега, където щеше да хвърли пистолета в пролива. Няколко минути по-късно Ник намери нелегално такси. Имаше ги в изобилие в крайните квартали, тъй като там трудно се намираха редовни таксита. Той седна на задната седалка и въздъхна дълбоко. И после телефонът му иззвъня. Ник изпадна в паника, защото си помисли, че детективът от ресторанта го вика в участъка, но след това видя името на екранчето.

Почувства присвиване в слабините, но различно от онова, което току-що беше изпитал.

Отговори на обаждането.

— Амелия. Здравей.

Райм и Арчър седяха на инвалидните си колички пред дъските с уликите. Бяха сами.

Разсъжденията, догадките и предположенията бяха продължили няколко часа — няколко изключително непродуктивни часа — и после екипът прекъсна работата си за през нощта. Пуласки и Купър си тръгнаха. Сакс беше в коридора и говореше по телефона. Гласът ѝ беше тих и Линкълн се зачуди с кого разговаря. Лицето ѝ беше сериозно. Въпросът с произведения изстрел в мола изглеждаше решен в нейна полза. Какво друго би могло да бъде?

Тя приключи разговора и се върна в дневната. Не обясни нищо. Не свали пистолета си. Явно пак щеше да нощува в Бруклин. Взе сакото си от закачалката.

— По-добре да тръгвам.

Тя погледна Арчър и после отново Райм и сякаш се накани да каже нещо.

— Говори. Какво има?

Сакс се двоумеше. И после взе решение, грабна чантата си, преметна я през рамо и кимна за довиждане.

— Утре ще дойда рано.

— Ще се видим тогава.

— Лека нощ, Амелия — каза Джулиет.

— Лека нощ.

Сакс тръгна по коридора и Линкълн чу, че външната врата се отвори и затвори.

Той отново се обърна към Арчър. Заспала ли беше? Очите ѝ бяха затворени. И после се отвориха.

— Отчайващо — каза тя, гледайки дъската.

— Да, твърде много въпроси без отговори. Тази гатанка не е лесна.

— Досети ли се за отговора? На нашата?

— Буквата „м“.

— Не провери ли? Не го ли потърси? Не, ти не би си послужил с измама. Ти си учен. Най-важната част в решаването на задачата е процесът. Отговорът е нещо почти второстепенно.