Джефри Дивър - Стоманена целувка

Сега конят ѝ беше между офицера и пешката на Линкълн. Той се запита колко ли хода са изиграли.

— Шест хода — каза Арчър, несъзнателно отговаряйки на въпроса му.

— Белият кон взима черната пешка на e5.

— А, да, да. Черна царица на g5 — каза Джулиет, придвижвайки най-силната си фигура в средата на полето. Уязвима позиция. Райм се изкушаваше да отвори очи и да види изражението ѝ, но предпочете да се съсредоточи.

Съзря възможност.

— Белият кон взима черната пешка на f7.

Той беше в позиция да вземе топа ѝ. И да се спаси от царя ѝ, защото фигурата се пазеше от офицера ѝ.

— Черната царица взима бялата пешка на g2.

Райм се намръщи. Налагаше се да изостави тактиката си в горния десен ъгъл на дъската. Дръзките ходове на Арчър преместваха атаката на неговата територия, а повечето му фигури дори не бяха в игра.

— Белият топ от страната на царя на f1 — каза той.

— Черната царица взима бялата пешка на e4 — заяви Джулиет с весел глас. — Шах.

Все още със затворени очи, Райм ясно видя накъде води това, подсмихна се и каза каквото трябваше.

— Бял офицер от страната на царя на e2, за да блокира шаха.

И нямаше изненада, когато Арчър обяви:

— Черен кон от страната на царицата на f3. Шах и мат.

Райм огледа мислено дъската.

— Четиринайсет хода, мисля.

— Точно така — потвърди Джулиет.

— Рекорд ли е това?

— О, не. Побеждавала съм в девет хода, а бившият ми съпруг — в осем.

— Играта беше елегантна. — Външно Линкълн Райм, изглежда, умееше да губи, но вътрешно беше изпълнен с твърда решителност това да не се повтаря. — Ще има ли скоро реванш?

След като се упражни.

— С удоволствие.

— Но сега — барът е отворен! Том!

Арчър се засмя.

— Ти ме учиш на криминалистика. Учиш ме как да бъда продуктивен инвалид и смела. Но мисля, че ме учиш и на някои лоши навици. Ще се въздържа.

— Няма да шофираш. Е, не точно. — Райм кимна към мотора „Сторм Ароу“ на инвалидната ѝ количка, който вдигаше единайсет километра в час.

— По-добре съзнанието ми да е ясно. Тази вечер ще видя сина си.

Том наля „Гленморанджи“ на Линкълн. На вратата се позвъни. Болногледачът отвори и доведе брата на Джулиет, който ги поздрави весело. Изглеждаше готин тип. Райм не бе прекарвал много време с него, но Ранди явно беше опората, от която щеше да се нуждае сестра му в живота си като парализирана.

Тя насочи количката си към сводестия изход на дневната.

— Утре ще дойда рано — повтори Джулиет думите на Амелия.

Линкълн кимна.

Тя излезе. Брат ѝ я последва.

Вратата се затвори. Том се върна в кухнята и Райм изведнъж осъзна колко е тихо в стаята. Изпита странно чувство. „Празнота“ беше думата, която му дойде наум.

От кухнята се чуваше потракване на метал, дърво и керамика и звук на течаща вода, но не и човешки гласове. Това не беше характерно за Линкълн. Обикновено не му пукаше за тази проява на самота.

Той отпи от уискито и долови мирис на чесън, месо и затоплен вермут.

И на нещо друго. Някакво ухание. Привлекателно, успокояващо. А, парфюмът на Сакс.

След това обаче си спомни, че тя не употребява парфюм. Защо да предоставя на извършителя улика за позицията си в евентуална престрелка? Не, уханието сигурно беше от парфюма на Джулиет Арчър.

— Вечерята е сервирана — каза Том.

— Идвам — отвърна Райм и излезе от дневната, подавайки команда на тъчпада да изключи осветлението. Запита се дали гласово контролираната система на осветлението в къщата му има вграден „Дейта Уайз 5000“.

— Само по едно набързо.

— Не, скъпи.

— Двайсетина минути — настоя съпругът ѝ. — Арии каза, че има ново шотландско уиски. От остров Скай. Не го бях чувал.

Щом Хенри не беше чувал за някое уиски, това беше нещо уникално.

Те бяха приключили с вечерята. Джини се изненада, че той похвали пилешкото ѝ фрикасе (макар че добави: „По-добре от миналия път, скъпа“), и тя изми чиниите.

— Ти отиди — каза му Джини.

— Каръл иска и ти да дойдеш. Те започват да си мислят, че не ги харесваш.

Наистина не ги харесвам , помисли си тя. Докато Джини и Хенри бяха преселници в Горен Ийст Сайд, Арии и Каръл бяха родени продукти на този западнал квартал. Тя намираше тези съседи за арогантни и превзети.

— Не искам да ходя. Трябва да почистя тук. И да поработя върху проекта.

— Само за тридесет-четиридесет и пет минути.

Близо два пъти повече, отколкото преди малко.

Разбира се, това беше нещо повече от съседско посещение. Арии беше шеф на малка техническа фирма и Хенри го искаше за клиент на адвокатската си кантора. Съпругът ѝ не го признаваше, но за нея беше очевидно. Знаеше също, че той обича тя да го придружава, докато се опитва да спечели хора като Арни — и не защото беше умна и забавна, а заради онова, което случайно го чу да казва на един колега адвокат, когато не знаеше, че тя е наблизо: „Да приемем истината, потенциален клиент се колебае. При кого ще отиде? Разбира се, че при адвоката със съпруга, която си фантазира, че чука“.