Джефри Дивър - Стоманена целувка

— Ако беше разлял кафето върху мен, щеше да ти струва скъпо, смахнато зомби. Ризата ми струва повече, отколкото ти печелиш за един месец. Адвокат съм. — Той отминава и продължава да говори по телефона. — Извинявай, скъпа. Някакъв кльощав кретен, сигурно болен от СПИН, мисли, че тротоарът е негов. Прибирам се. Ще бъда у дома след двайсетина минути.

Сърцето ми блъска в гърдите, както прави винаги след среща с Безочлив. Той развали деня ми, развали седмицата ми.

Иде ми да изкрещя, да се разплача.

Не си правя труда с тоалетната в „Мейсис“. Събличам якето „Кархарт“ и махам каската. Хвърлям ги в контейнер за боклук. Както и памучните ръкавици с телесен цвят. Отново си слагам шапката на „Сейнт Луис“. Не, избери друга, казвам си. Ровя в раницата си и изваждам черна „Найки“. Слагам си нея.

Иде ми да изкрещя, да се разплача.

Лека-полека обаче тези чувства преминават, както обикновено става, и се заменят с друго желание.

Да причиня болка. Да нараня жестоко някого.

Искрите не бяха чак толкова внушителни. Пет-шестсантиметров оранжев пламък, придружен от скромен облак пушек. Ако беше сцена от филм, режисьорът сигурно щеше да поиска да се преиграе и да повика пиротехник по специални ефекти да умножи десет пъти каскадата.

Превключвателят обаче изгоря и работилницата, ако не и целият театър, потъна в мрак. Сакс не пострада и не получи нито едно изгаряне от искрата.

Тя показа полицейската си значка и направи знак на дърводелеца, който се беше обърнал и я гледаше стъписано. Местоположението на Неизвестния заподозрян 40 все още не беше установено. Човекът свали шумозаглушителите от главата си и започна да задава въпроси. Амелия вдигна пръст, за да му покаже да почака, и внимателно огледа работилницата. Напомни си, че беше стигнала до заключението, че театърът вероятно, но не непременно, е целта на нападението, затова инструктира другите полицаи да се разделят на екипи и да продължат да претърсват улицата и строежа, където знаеха, че е бил заподозреният.

Няколко минути по-късно телефонът ѝ избръмча. Обаждаше се Килоу, нейният кръглолик, добродушен приятел.

— Амелия, на строежа съм. Помощник-бригадирът намери няколко работници, които са видели нашето момче. Бил е тук, на третия етаж. В южната страна. Видели са го да излиза.

Третият етаж, южната страна. Идеална видимост към дърводелеца и циркуляра.

— Ясно. Накъде е тръгнал?

— Почакай. — Килоу се обади след минута. — Четиридесет и седма улица. Носи кафяво яке „Кархарт“ и каска. Продължаваме да търсим.

— Прието. Дръж ме в течение…

— Видели са го — прекъсна я гласът на Рон Пуласки. — Някой го е забелязал на Четиридесет и осма и Девета улица. Вървял на север. Преследваме го. Няма друго.

— Не го изпускайте, Рон. Той сигурно е захвърлил якето „Кархарт“ и каската. Търсете висок, много слаб мъж. Раницата ще е на гърба му. Той носи там чука или други оръжия и онова, с което манипулира „Дейта Уайз“. Телефон или таблет.

— Разбрах, Амелия. Добре.

По дяволите. Бяха толкова близо. Сакс изскърца със зъби и показалецът на лявата ѝ ръка започна да човърка кожичката около палеца ѝ. Почувства болка и си каза да престане. Не спря. Проклети нерви.

Дърводелецът слезе долу. Светлините в театъра блеснаха. Амелия научи, че името му е Джо Хеди. Тя го попита дали е видял някого, който отговаря на описанието на заподозрения, в театъра или около него.

Той се замисли.

— Не, детектив. За какво става дума?

— Има убиец, който използва уреди, за да убива хора. Той саботира ескалатор…

— Онази история по новините? — попита Хеди.

— Да. И готварска печка. Предизвика изтичане на газ и после я запали.

— Да, чух за това. О, боже!

— Намерил е начин да хаква интелигентни контролери и да манипулира продукти. Бил е на строежа отсреща и ви е наблюдавал. Мисля, че се е готвел да включи циркуляра, докато сте държали острието.

Хеди затвори очи.

— Машината да се включи, докато ръката ми е върху острието? Господи! Това са две хиляди оборота в минута. Реже дървото като масло. Щях да загубя ръката си. Вероятно кръвта ми щеше да изтече. Това е дяволски откачено.

— Така е — съгласи се Сакс. Докато си водеше записки, телефонът ѝ отново иззвъня. Беше Пуласки. — Извинете, трябва да отговоря на обаждането — каза тя на Хеди.

Той кимна и отиде в кухненското пространство на работилницата, извади пакет нескафе на плота и сложи голяма чаша вода в микровълновата фурна. Ръцете му трепереха, докато изпълняваше тези елементарни задачи. Сакс не можеше да го обвини.