Джефри Дивър - Стоманена целувка

Пронизителното бръмчене на циркуляра в работилницата на театъра отсреща беше спряло. Амелия си обърна и бързо излезе през пролуката в оградата, която опасваше строежа. Тя видя, че дърводелецът хваща зловещото на вид острие с едната си ръка и държи гаечен ключ в другата. Циркулярът изглеждаше нов и модерен.

И със сигурност имаше вграден „Дейта Уайз 5000“.

Дърводелецът беше мишената! Неизвестният заподозрян чакаше човекът да изключи циркуляра, за да смени острието, и после, въпреки че работникът мислеше, че е в безопасност, машината щеше да заработи и да пререже ръката му или да запрати неприкрепения си въртящ се диск към корема или слабините му и може би чак на улицата да удари някой минувач.

Сакс хукна към отсрещната страна на улицата. Спираше колите с вдигната длан и изкрещя към отворените врати на театъра:

— Дръпни се от циркуляра! Махни се оттам! Машината ще се включи!

Човекът обаче не я чуваше заради шумозаглушителите на ушите си.

Амелия стигна до входа на работилницата.

— Спри!

Мъжът не реагира.

Циркулярът и жертвата на Неизвестния заподозрян 40 бяха на десетина метра от нея. И тогава Сакс забеляза, че кабелът на машината излиза от стената вдясно от нея, само на няколко крачки. Нямаше обаче контакт. Кабелът изчезваше в стената.

Нямаше време. Заподозреният, някъде високо в строежа, може би я беше видял и в момента хакваше контролера на циркуляра, за да включи острието и да среже ръката на нищо неподозиращия дърводелец. Вдясно от Сакс имаше работен тезгях, отрупан с инструменти, сред които голяма болторезачка. Дръжката беше дървена. Амелия не беше сигурна дали дървото е добър изолатор, когато става въпрос за 220 волта, които циркулярът несъмнено използваше, но нямаше друг избор.

Тя грабна болторезачката от тезгяха, захвана кабела между острите зъби, стисна дръжките и затвори очи, когато във въздуха около нея се разхвърчаха искри.

Движа се колкото мога по-бързо по пълните с хора тротоари и се отдалечавам от театъра и онези, които искат да ме спрат, да ме тикнат в затвора и да ме отнемат от Алиша. Далеч от брат ми. От моите миниатюри.

Безочливи! Проклети Безочливи!

И Червенокоска, разбира се.

Най-лошата Безочлива от всички. Много съжалявам, че имах по-добро мнение за нея. Мразя я, мразя я. Сега я мразя.

Трябва да призная обаче, че не се изненадах много, когато я видях на строежа, докато стоях на третия етаж и оглеждах зоната на убийството — работилницата зад театъра.

И все пак как се беше досетила за нападението в театъра?

Разбира се, не беше гадала.

Полицаите в днешно време са умни. И имат модерна техника. ДНК, пръстови отпечатъци и така нататък. Може би са открили някоя следа, която съм оставил там, когато идвах преди това да подготвя днешното нападение. Или може би са ме забелязали. Може да се каже, че имам отличителен вид. Маркуч. Бастун.

По дяволите.

Сега вървя на запад. С наведена глава и прегърбени рамене, за да намаля малко ръста си.

Питам се дали да запазя маскировката си. Откраднах каска и работно яке „Кархарт“ от строежа, преди да се кача на третия етаж, за да се заловя за работа. Не знам дали някой видя Върнън, заварчика, но мисля, че е по-добре скоро да захвърля маскировката. Може би в тоалетните в метрото. Не, на метростанциите има камери. Полицията сигурно ги следи усърдно. Ще отида в „Мейсис“, където има тоалетна, и ще напъхам дрехите в кофа за боклук.

Ново яке. И шапка, разбира се. Може би мека шапка. Хипстърски вид. Късо подстриганата ми руса коса е доста отличителна.

Ще се върна в Стаята с играчките колкото мога по-бързо. В утробата. При стрелкащите се насам-натам пъстроцветни рибки. Нуждая се от спокойствие и утеха. Ще накарам Алиша да дойде. Кажа ли ѝ да дойде, тя ще го направи.

Аз съм, Върнън?

Хвърлям поглед назад. Никой не ме следи. Аз…

Ох!

Болка отстрани в тялото ми. Сблъскал съм се с някого. Отначало изпитвам паника, защото мисля, че е ченге и ще извади белезници и ще ме арестува. Но не. Хубав мъж с атлетично телосложение, облечен в делови костюм. Излиза от „Старбъкс“ и говори в слушалката с микрофон в ухото си.

— Господи, мършав скапаняк! Внимавай къде вървиш — ядосано възкликва той.

Втренчвам се в лицето му, което е зачервено от гняв. Мога да го определя единствено като „вбесен“.

Красив е. Малък нос, хубави вежди, солидно телосложение. Държи пред себе си безценната си чаша кафе от „Старбъкс“ не като за наздравица, а като пистолет, с който се готви да стреля.