Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Спокойно — предупреди го Даниел. — Не бързай.

— Нали преди това каза да бързам!

— Успокой се.

Томас започна отначало. Кимна към дисплея и взе телефона от ръката на Даниел. Започна да рецитира числа.

Даниел си взе обратно айфона.

— Е?

От другата страна на линия чу тракане на клавиатура.

— Това е — каза след няколко секунди Андрю и затвори.

Цялата случка, от леката катастрофа до потвърждението на номерата, отне четири минути — време, за което двама добронамерени шофьори да обменят застрахователна информация и да се споразумеят да не викат полиция.

— Сега се качвай в колата и се прибирай вкъщи. Всичко е наред. Получихме каквото искахме. Всичко свърши. Тръгвай.

Томас се обърна и с трепереща ръка посегна към дръжката на вратата. Когато я отвори, Даниел извади хартиена кърпичка от джоба си, уви с нея ръкохватката на оръжието и застреля бизнесмена два пъти в тила. Наведе се вътре и погледна от дясната страна: опръсканите с кръв табло, предно стъкло, лице и шапка на момичето, което се разпищя при вида на потрепващото тяло на баща си. Тя отчаяно се опита да напипа дръжката на вратата.

Даниел вдигна успокоително ръка. Девойката застина, явно объркана от жеста му, и леко се обърна към него. Той я застреля веднъж по средата на гърдите. Тя се отпусна назад, вдигна лицето си нагоре и Даниел стреля още два пъти — в устата ѝ. За продълговатия мозък. С това патроните в петместния цилиндър свършиха.

Даниел пусна револвера на седалката и прибра хартиената кърпичка в джоба си. Качи се в тойотата, потегли и бавно заобиколи черокито. Продължи през квартала, като от време на време поглеждаше в огледалото, но не видя сигнални светлини, нито полицейски коли. Размина се само с два други джипа, които по някакво съвпадение имаха почти еднакви бебешки седалки отзад.

Излезе по най-прекия път на магистралата и продължи към града. Крайната му цел беше Южен Бронкс. Сателитната навигация го заведе до кръстовище близо до един от по-хубавите — или поне по-чистите — жилищни блокове в района. Влезе на паркинга при един форд „Таурус“, който чакаше с работещ двигател. Спря зад него и примигна с фарове, въпреки че шофьорът вече го беше видял. Когато фордът освободи мястото, Даниел паркира, избърса вътрешността на тойотата за отпечатъци, слезе, пусна ключа на седалката и остави колата отключена. Качи се във форда.

Кимна на плешивия, атлетичен Сам Ийстън, седящ зад волана, и той вдигна крак от спирачките и потегли.

— Чух, че е минало добре. Андрю се обади.

— Идеално. Никой не ме проследи. Деветдесет и девет процента сигурно.

Сам кимна, но — както би направил и Даниел — продължи да поглежда в огледалото по-често, отколкото би правил един внимателен водач.

Преди фордът да завие по улицата, която щеше да ги отведе в Манхатън, Даниел погледна назад и видя двама младежи да се навъртат около тойотата. Огледаха се и се приближиха като койоти, душещи около ранено животно.

— У вас ли се прибираш? — попита Сам. — Или да те оставя на обичайното място?

— Долу. В клуба.

Даниел ходеше да плува всяка петъчна вечер в един спортен клуб в Батъри Парк, после се отбиваше за едно-две питиета през „Лимончело“ и накрая излизаше на разходка с моторницата по залез в Нюйоркския залив.

След като хапнеше индийско или тайландско, се прибираше вкъщи и поръчваше някое момиче от една фирма за компаньонки. Коя да избере? След убийството Даниел беше в особено настроение — окървавеният труп на момичето постоянно беше пред очите му. Споменът бе натрапчив и съблазнителен.

Реши да повика едно от момичетата, които позволяваха на клиентите си по-груби изпълнения. Напомни си обаче да бъде по-въздържан, отколкото преди няколко седмици, когато Алис — или беше Алина? — се озова в спешното.

1 час и 10 минути по-рано

— Габи!

Тя се обърна и видя червенокосия дебеланко, който се приближаваше към нея между щандовете на супермаркета за електроника близо до Кметството.

Отново се замисли за първоначалното си впечатление отпреди около месец, когато се срещнаха за първи път. Трийсет и няколко годишният мъж изглеждаше, сякаш „Селско момче“ е изписано на челото му. Външност, която не се среща често в Манхатън. Не че имаше нещо лошо в този външен вид (ако не смятаме развлечения стил на обличане, мислеше си Габриела); проблемът просто бе в това, че прекалено лесно можеше да си го представи с работен гащеризон.