Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Хайде. Трябва да затварям.

Кеплър прекъсна връзката и отново погледна с наслаждение шоколадовокафявата си ръка. Не беше признал на никого, че причината на този тен са лампите в солариума „Ларчмонт“, на двайсетина километра от дома му. Казваше, че тича всеки ден, играе голф, ходи на плуване.

— Девън ли беше? — попита Сурани.

— Да.

— Осемнайсет месеца? На челна стойка? Абсурд. Лошо му се пише.

— Знам, знам. И Девън ще разбере. Жалко за него, но не трябваше да кара колата, с която са избягали от местопрестъплението.

— Което всъщност не са направили.

— Кое?

— Да избягат. Никой не е успял да избяга.

Кеплър се изсмя. После отбеляза:

— Капитанът закъснява. Всички закъсняват. Аз съм гладен. Ти се представи адски добре на делото вчера.

— Да, добре мина — каза Сурани с известна скромност. — Останах много доволен. Съдебните заседатели бяха благосклонни. Обичам благосклонните съдебни заседатели.

Двамата детективи си размениха още комплименти, а също и откровени грубости — но източникът на всички тези остроумия бе взаимната им привързаност. „Вбесяваща“ бе доста добро определение.

Кеплър и Сурани бяха гаджета от седем години и партньори — в професионалния смисъл — от четири. Не беше далеч денят, когато някой от двамата щеше да предложи да сключат брак. Кеплър често се изкушаваше да повдигне въпроса.

И Бог да е на помощ на всеки в службата, който направи дори един коментар, който дори веднъж се опита да вдигне вежди, който изпусне дори една пренебрежителна въздишка.

Кеплър отново погледна телефона си, мислеше да поръча храна. В самото начало на списъка му с номера имаше три папки: !закуска!, !обяд! и !вечеря! — с удивителна отпред, за да стоят най-отгоре, преди имената на всички контакти. Колебаеше се между първата и втората възможност — беше като че ли в палачинково настроение — когато шефът най-сетне се намъкна в стаята.

Надеждата за наденички и гофрети изчезна, заедно със самия телефон, когато костюмираният началник с измъчен вид влезе. С набръчкано лице и множество гънки под брадичката капитан Пол Баркли наближаваше шейсетте. Имаше закръглено коремче на човек, който яде когато си поиска, а не когато дългите дежурства и изискванията на разследванията го принудят да хапне набързо нещо за закуска, когато е време за обяд, или обратното.

При все това капитанът имаше репутация, утвърдена колкото тена на Кеплър — и далеч по-реална. Всеки знаеше, че Баркли е дал своята лепта за службата и има белези да го докаже — според легендите. Затова никой от детективите не мърмореше, или поне не пред него.

— Добър ден, господа.

— Капитане — поздрави Сурани. Кеплър само кимна.

— Натоварен ден — измърмори Баркли и погледна айфона си, за да го докаже.

Прочете някакво съобщение. Отговори, сякаш забрави двамата си подчинени в стаята.

Стомахът на Кеплър се бунтуваше. Гофрети. Искаше гофрети. Или може би голям сандвич.

— Така, какви сте ги надробили пак? — сопнато попита Баркли. — Искате операция под прикритие, така ли?

— Да — отговори Кеплър.

— Къде е детектив Макнамара?

— Всеки момент ще дойде.

— Добре, да започваме.

Баркли вдигна заплашително вежди. Личеше, че търпението му е на изчерпване.

— Ами, шефе, не сме много сигурни. Не успяхме да сглобим всичко.

— То беше… — започна Сурани, но замълча и погледна зад капитана, към вратата. — А, ето мозъка на операцията. Тя ще ви запознае с всички подробности. Здравей, Габи!

Красивата, но строга жена влезе. Сериозно, типично в неин стил, изгледа тримата мъже, като кимна за поздрав на капитана.

Кеплър, със своите наклонности, не се интересуваше ни най-малко от тялото на детектив Габи. Обаче, мамка ѝ, това момиче умееше да се облича. Той ценеше стила ѝ. Тънка бяла блуза и сако на черни и бели карета. Как се наричаше този плат? Нямаше специална дума за десена. Сива пола.

И тези страхотни тъмни дамски чорапи. Също хубави обувки на токчета.

Двамата със Сурани не си падаха по обличане в женски дрехи, но ако си падаха, щяха да станат ревностни последователи на детектив Габи.

Тя също беше легендарна личност. Дъщеря на един детектив от „Организирана престъпност“, бе постъпила в полицията веднага след колежа като криминалист. След като баща ѝ загина при изпълнение на служебния си дълг, стана детектив и се премести в „Тежки престъпления“, като често участваше в разследвания на организираната престъпност, и най-вече на крайно жестоките източноевропейски банди, действащи в Бруклин и Куинс.