Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Така ли?

— Ей, харесвам те, Франк. Наистина. Между „нас“ може да се получи. Просто искам да става постепенно. Имала съм лош опит в миналото. Ти също, нали?

— Хе-хе, аз съм като магнит за грешки.

Разказа ѝ е допълнителни подробности за едно тежко скъсване с гадже, за което ѝ бе споменал преди няколко седмици. Накрая Габриела пак не разбра кой кого е зарязал.

Докато слушаше, преброи шестнайсет лунички на лицето му.

— Уважавам това — каза той сериозно.

— Кое? — сепна се тя. Дали беше пропуснала нещо?

— Това, че си разумна. Не бързаш, обмисляш добре нещата. И че не издивя и не избяга.

— Как ще бягам? С тези убийствени токчета?

— Които са доста красиви.

След като Франк повдигна „Сериозната тема“ и я обсъдиха, той се отказа повече да говорят по нея, за което Габриела му беше безкрайно благодарна. Франк стана, взе три пакетчета захар от бара, върна се на масата, изсипа съдържанието им в кафето си и го разбърка. Преди да седне, извади телефона си „Самсунг“ от джоба.

— Усмивка!

— Какво?

Той обърна камерата към нея и ѝ направи няколко снимки в цял ръст.

Седна и прегледа снимките.

— Има няколко, които ще запазя. — Отпи глътка кафе и я погледна. — Виж, филмовият фестивал е цяла седмица.

— Наистина ли? Вторник съм свободна, ако искаш.

— Тогава работя…

— Е…

— Не, ако във вторник ти е удобно, ще си прехвърля смяната.

— Наистина ли?

— За теб винаги.

— Много си мил, Франк. Много сладък.

Тя му изпрати въздушна целувка.

1 час и 20 минути по-рано

Брад Кеплър и Нариш Сурани чакаха в заседателната зала, чието единствено прашно прозорче гледаше към една сграда, от която Кеплър беше сигурен, че се открива гледка към Нюйоркското пристанище. Това, което те виждаха, бе от най-добрите гледки, на които можеше да се надяваш — поне ако си детектив трети ранг — в „Полис Плаза“ 1. Особено ако участваш в операция, която няма име, за която никой не знае и заради която можеш както да уредиш кариерата си, така и да я прецакаш.

Кеплър се наслаждаваше на ръката си, не толкова мускулеста, колкото когато постъпи в полицията, но с много по-хубав тен. Погледна Сурани — индиецът имаше почти сива кожа, която си оставаше сива, колкото и да се печеше на слънце. И двамата бяха на около трийсет и пет и горе-долу в добра физическа форма, макар че физиката на Кеплър отразяваше реалността на детективския живот: застоял, като най-тежкото физическо усилие беше ходенето. Преди месец беше тичал след заподозрян и го бе хванал, но тазобедрената става още го болеше.

Мамка му.

— Този тип такъв мръсник ли е, какъвто изглежда? — попита, като почука по досието върху масата пред него.

— Не знам — отговори Сурани. — Никога не съм го чувал. Каква е тази стая? Изобщо не знаех, че съществува.

Помещението, разположено близо до техния отдел — „Тежки престъпления“ — беше мръсна, тъмна и обзаведена с паянтова маса, шест стола, три от които — различни, шкаф за папки и десетина кашона с надписи: „За изхвърляне“.

И тази шибана безполезна гледка. Но поне имаше гледка, за разлика от работната му кутийка — метър и петдесет на два и сто етажа по-нагоре — където единственото, с което можеше да оплакне очите си, бе задникът на детектив Лайкиша Таун. А там имаше много какво да се види. Но изобщо не беше приятно за гледане.

Кеплър погледна кашоните и му стана смешно заради надписите. Кашоните изглеждаха, сякаш са застоявали там с месеци. Защо някой просто не ги беше изхвърлил, както гласеше инструкцията?

Добре дошли в нюйоркската полиция.

Тъкмо минаваше 11.00. В стаята проникваше миризма на загоряла мазнина, чесън и риба — както впрочем в по-голямата част от сградата, в зависимост от посоката на вятъра и влажността и благодарение на близостта и безмилостното разрастване на Китайския квартал. Колкото до Малката Италия — ариведерчи!

— Гладен съм — каза Кеплър.

— Аз също. Но…

— Къде са всички?

Сурани не знаеше. Затова двамата извадиха телефоните си и проведоха няколко разговора.

— Защото — обясни Кеплър по своя „Дроид“ на един престъпник, когото бе заловил, а сега бе пуснат под гаранция — няма как повече да ти намалят присъдата. Това е максималното, което могат да направят за теб, което означава, че ти нямаш друг шанс. Осемнайсет месеца. Ще ги излежиш, пък ако ще да стоиш на челна стойка.

— Мамка му, човек — чу се гласът на Девън от другата страна на линията.