Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— От тях с триста зора едва можеш да изкараш звук.

Изразът много хареса на Даниел и затова все още помнеше това изречение, а самото момиче отдавна бе забравил.

Със сивия костюм „Канали“ Даниел определено бе облечен подходящо за района. Не се различаваше от никой друг бизнесмен, прибиращ се рано вкъщи от адвокатската си кантора в Уайт Плейнс или инвестиционната си банка.

Караше внимателно. Улиците бяха покрити с хлъзгава разноцветна постелка; вятърът и дъждът се бяха съюзили, за да оголят дъбовете и кленовете, вземайки десятък от короните им (почти буквално бяха съборили около една десета от листата им — Даниел се дразнеше, когато някой използваше израза неправилно).

Зави по Хендерсън Лейн, в момента пуста, и продължи покрай други къщи, не толкова пищни като богаташките имения, но също толкова тихи. Прозорците бяха тъмни, в по-голямата си част, и по чистите тротоари не се виждаше жив човек. На едно кръстовище натисна спирачки и даде предимство на тъмночервен гранд чероки, който излезе на „Хендерсън“. Даниел ускори бавно и се залепи зад джипа.

След няколко пресечки черокито намали на знак „Стоп“. Даниел натисна рязко спирачките. Тойотата поднесе на листата и леко се чукна в задната броня на джипа.

Даниел се намръщи и погледна напред. Видя очите на пътниците в другата кола: тези на шофьора — в огледалото; тези на младата му спътничка — директно (тя се обърна и го погледна с неприкрита враждебност).

Даниел присви очи и слезе. Отиде при другия шофьор до отворената врата на джипа. Поклати глава:

— Ужасно съжалявам!

Дебелакът, с тъмносиньо яке, тъмносив панталон и синя риза, се усмихна печално:

— Не е като да сме карали със сто километра в час.

— Не очаквах, че листата ще са толкова хлъзгави. Леле, беше, сякаш карам по лед. Колата просто не искаше да спре. — Даниел погледна момичето на дясната седалка. — Извинявам се. Добре ли сте?

— Да. Предполагам.

Русата девойка отново заби нос в айпода си. Времето беше топло, но тя носеше плетена шапка, покриваща дългата ѝ коса, а ръкавите на дебелия ѝ пуловер достигаха почти до пръстите ѝ.

Двамата мъже се върнаха при задницата на джипа и погледнаха бронята. Шофьорът на черокито каза:

— Правят ги здрави. Щях да кажа „хубава американска кола“, но, по дяволите, нямам представа къде е направено това бебче. Може да е в Токио. — Кимна към тойотата. — А тази може да идва от Арканзас. Поне частично.

Даниел огледа спретнатия квартал. Все още не се виждаше никой.

— Томас, слушай ме внимателно. Слушаш ли?

Другият мъж все още се усмихваше. Чакаше обяснение. След като не получи, попита:

— Познавам ли ви?

— Не, не ме познаваш. Сега, искам името на банката в Аруба, която използва инвестиционното ти дружество. Също номера на основната инвестиционна сметка и кода за достъп.

— Чакай! Какво означава това?

Даниел разкопча сакото си и показа късата ръкохватка на стар револвер „Смит и Уесън“. Калибър .38, специален.

— О, боже! — Човекът погледна към дъщеря си, която не подозираше нищо, потопена в музиката.

— Само ми дай информацията и нищо няма да ти се случи. На нея също.

— Кой си ти? — В гласа на бизнесмена прозвуча писклива нотка, много напомняща звука от духов инструмент.

— Чакай, чакай — каза Даниел, като не спираше да се усмихва, в случай че някой все пак ги гледаше иззад тъмните прозорци. — Не се паникьосвай. Не е полезно за теб. Това е бизнес. Трябва ми само тази информация. Ще я проверя и те пускам да си ходиш. Ще олекнеш с двайсет милиона долара, но никой няма да пострада. Освен това не си спечелил тези пари с честни инвестиции, нали?

— Ти си луд — Паниката се беше сменила с гняв. — Мръсник! Как смееш да правиш това пред дъщеря ми? За кого работиш?

— Томас, нямаш много време. Ще застрелям най-напред дъщеря ти, защото ти ми трябваш жив, за да ми дадеш…

— Добре. Не го казвай! Изобщо не го споменавай! Добре, ще ти дам информацията.

Даниел набра номер на телефона си.

— Ало? — обади се тих, мелодичен глас.

— Андрю. — Даниел подаде телефона на Томас. — Кажи му номерата.

— Не ги помня наизуст!

— Първо дъщеря ти…

— Записани са на телефона ми! Закодирани са. Ще отнеме само минута.

Даниел каза по своя телефон:

— Трябва да ги разкодира.

— Добре — отговори Андрю Фарадей. — Но побързай.

Даниел погледна към джипа. Момичето изглеждаше ядосано, че не може да намери някаква песен в плейлистата.

Под зоркия поглед на Даниел, за да е сигурен, че Томас няма да набере 911, бизнесменът започна да натиска копчетата на мобилния си. Въведе грешно число. Пое си дълбоко въздух.