Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Габриела настръхна и измърмори:

— Ох! Хей. — След като той не отговори, тя каза по-настоятелно: — Извинете.

Най-сетне той разбра, че се отнася за него. Обърна се към нея и се намръщи.

Тя му показа ръкава си, на който имаше кафяво петно.

— Вижте.

С красивото си широко лице и късата си черна коса мъжът поразително напомняше на един известен актьор. Той огледа ръкава ѝ, после — лицето ѝ. Проследи с поглед нейния до чашата си с уиски. Вдигна вежди.

— Ох, по дяволите! — По телефона каза: — Ще ти се обадя по-късно, Андрю. — Затвори. — Аз ли го направих? Много се извинявам.

— Да, когато оставихте чашата си. Току-що. Говорехте по телефона, после се обърнахте и тя се разплиска.

— Съжалявам — повтори той. Звучеше искрено, не отбранително.

Премести поглед от петното към блузата — цялата блуза, под която съвсем леко личаха очертанията на сутиена. Бледосин. После — отново към петното.

— Копринена ли е?

— Да.

— Знам какво да направим — заяви той и пое инициативата.

Извика бармана, младеж, който явно прикриваше татуировките на врата си с грим — все пак тук беше Уол Стрийт, а не Ийст Вилидж.

— Газирана вода и кърпа. Не, не зелената. Онази бялата. Бялата кърпа. И сол.

— Сол ли?

— Да, сол.

„Препаратите“ пристигнаха. Мъжът не приложи газираната вода и солта лично, а накара Габриела да си ги сложи. Тя също беше чувала за този трик — от майка си; а той — от баба си, както обясни.

— Внимателно със солта — предупреди я. — Не знам доколко е безвредна за коприна. Може да похаби плата, ако търкате прекалено силно.

Магията подейства. Върху плата остана съвсем леко по-бледо петно.

Габриела се вгледа в очите му под дебелите вежди.

— Защо не пиете мартини като всеки друг? — попита.

— Не обичам мартини. Бих си поръчал ягодово „Козмо“, но в такъв случай петното нямаше никога да излезе. Аз ще платя за химическото чистене.

— Ако бях мъж, щяхте ли да ми предложите?

— Не правя никакви предложения на мъже, носещи копринени блузи.

Тя запази сериозно изражение за момент, сетне се разсмя.

— Не, благодаря — каза след малко. — И без това смятах да я нося на химическо.

— В такъв случай отново моля да приемете извиненията ми.

Тя вдигна длани.

— Приемам.

Постигнаха помирение, тя отново се зае с договора за наем, а той вдигна телефона. След като нанесе поправки и на последната страница на документа, а той затвори, настъпилата тишина ги накара отново да се погледнат един друг — отначало в огледалото — и разговорът се възобнови.

— Сега заради мен ще се приберете вкъщи миришеща на уиски. Какво ще каже мъжът ви?

— Сигурно няма да разбере, защото живее на петдесет километра от мен.

— О, и вие ли сте в този клуб? Между другото, аз съм Даниел Риърдън.

— Габриела Маккензи.

Стиснаха си ръцете.

За известно време разговорът блуждаеше напосоки — и двамата изпробваха почвата — но после намери правилното направление, включващо неизбежния въпрос в Ню Йорк: „Какво работите?“

Даниел имаше фирма за рискови инвестиции.

— Фонд „Норуок“. — Посочи с глава. — Намира се на няколко пресечки от тук. На „Бродуей“.

Габриела кимна към документите:

— Аз съм офис мениджър на една компания за финансови консултации. „Прескот Инвестмънтс“.

— Не съм я чувал.

Той хвърли кратък поглед върху документите пред нея, но бързо отмести очи — сякаш надничането в поверителните книжа на чужди клиенти го караше да се чувства неловко като зяпането през отворена врата на тоалетна.

— Фирмата е малка. Шефът ми работеше за „Мерил“, но преди няколко години направи своя компания. Така е много по-доволен.

— Офисът ви наблизо ли е?

— Не, в Източен Мидтаун. В Търтъл Бей. — Тя въздъхна. — Шефът ми… страхотен човек е, но тази сутрин ми натресе това. Иска да наеме склад на Банкърс Скуеър — близо до Уол Стрийт — и сделката пропадна. Сега трябва да проверя един друг обект… и да изготвя четирийсет страници договор. Трябва да е подписан до две седмици.

— Две седмици?

— Да. А нали знаете Банкърс Скуеър? Няколко часа трябваше да чакам само за огледа на склада. При цялото това строителство.

— Аха, новата сграда на стоковата борса. Трябваше вече да е готова.

— Както и да е. Дойдох тук да си набележа някои неща и да се отпусна.

— А пък аз ви залях с уиски.

— Вие май също работехте. Имахте делово обаждане.

Тя кимна към двата мобилни телефона пред него:

„Айфон“ и „Моторола Дроид“.

— Имам проект с едно акционерно дружество в Аруба. Днес се финализира. От девет часа бях в адвокатската ни кантора.