Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Сигурна ли си? Може би си искала още една възможност да ме видиш?

— Извинявай, но не бих рискувала да изгубя обувки „Стюарт Вайцман“, за да си осигуря среща с мъж. Който и да е той.

— Имам едно предложение. Можем да избегнем неудобството с телефоните. Хайде да си уговорим среща отсега. Ресторантът ми е на път за вкъщи. Ще взема чантата и ще ти я донеса утре на закуска. Какво ще кажеш за „Ървингс Дели“ на „Бродуей“? В девет.

Тя се замисли за момент, преди да отговори:

— Може.

— Знам какво си мислиш — каза той, като си придаде сериозно изражение. — Мислиш си: „Дано закуската да не е толкова скучна, колкото тази вечер.“

— Нищо не може да бъде по-скучно от последните три часа — отговори тя и се скри във входа на метрото.

3 часа и 30 минути по-рано

Моторницата „Акуарива Супер“ пореше решително водите на сумрачния Нюйоркски залив. Даниел Риърдън стоеше на носа.

— С каква скорост се движим? — изкрещя Габриела, за да надвика сексапилното ръмжене на двигателя, вятъра, вълните.

— Около четирийсет.

— Възела в час?

— Недей да казваш това на никого — провикна се той. — Възлите включват мили и часове. Четирийсет възела са около четирийсет и пет мили в час.

Тя кимна. Усмихна се:

— Имам чувството, че е повече.

— Тогава сигурно ще ти хареса лодката, която имам в Кънектикът. Тя развива седемдесет.

Габриела не попита дали възли или мили. При такава скорост сигурно нямаше значение.

В предницата на красивата италианска моторница нямаше пътническа седалка — само U-образна кожена пейка, обхващаща задната част на кабината. Можеше да се намести до Даниел на капитанската седалка, но предпочете да застане права зад него, хваната за облегалката, с глава близо до ухото му.

Десетметровият плавателен съд с черен корпус и елегантна дървена палуба пореше с лекота хладните вълни. Водната повърхност беше като тъмно ленено платно, а безоблачното небе над Ню Джърси искреше оранжево като лава от залязващото слънце. Само димът от два далечни комина се очертаваше на този фон като удивителни знаци.

Гледката бе като снимка, чакаща да бъде заснета — но не от Габриела. Тя се занимаваше главно с черно-бяла фотография, а тази сцена беше само цвят без съдържание. Този вид красота не я интересуваше.

Габриела отново насочи вниманието си към Даниел. Беше отличен капитан. Предвиждаше дрейфа и силата на всяка вълна, сякаш бяха противникови играчи на спортен мач. Понякога се блъскаше в тях, понякога плавно се издигаше върху гребена и използваше водната маса за ускоряване на лодката напред.

Начинът, по който боравеше с руля и хромираните контролни уреди, ѝ се струваше секси; а като гледаше ръцете му, здраво стиснали кормилото, леката му усмивка и напълно съсредоточеното му изражение, отново чувстваше онова леко гъделичкане. Сините му очи бяха втренчени във водата като на лъв, дебнещ плячката си.

Габриела се наведе по-близо и усети, въпреки афтършейва, аромата на косата, на кожата му.

— Какво мислиш? — попита той.

— Качвала съм се на лодка с гребла в езерото на Сентрал Парк. Нямам база за сравнение.

Думите ѝ можеха да бъдат приети като флирт. Той не отговори. Габриела се запита как я кара да се чувства това.

Тя продължи, като извика на ухото му:

— Но това, което се вижда на повърхността… така да се каже…

Той се засмя.

— … е невероятно!

Даниел намали и продължиха по-бавно. Сега можеха да говорят, без да крещят. Той я погледна виновно и каза:

— Съжалявам, че трябва да ти разваля настроението, но нямам много време. Наистина имам нужда от помощта ти.

Имаше предвид затрудненията, които бе споменал по-рано.

Кимна към дебелата папка на пода между двамата.

— Трябва да използваш Принстънската формула — отговори уверено тя.

— Принстънска ли?

— Виж на страница трийсет и осем. Това е отговорът.

Той закрепи папката в скута си и разлисти. Спря на една страница и се вгледа в написаното.

— Сигурна ли си? „Принстън“?

— Нямам абсолютно никакво съмнение.

— Доста е рисковано, не мислиш ли?

— Точно затова го предлагам.

Той явно се колебаеше.

— Но както решиш — добави тя.

— Не, не. — Даниел се огледа. — Добре, ще го направя. — Засмя се. — „Принстънското решение“. Ти си моят спасителен пояс!

Тя примигна смутено:

— Може ли да използваш друго сравнение? Тъй де, имайки предвид, че сме по средата на Нюйоркския залив и точно в момента се носим право към онзи огромен кораб отпред.