Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Е, това беше част от преживяването. Бяха влезли импулсивно в един индийски ресторант, където взеха къри, тика и бира „Кингфишер“. Въздухът в заведението бе влажен като в тропиците и наситен с аромат на сандалово дърво, музиката на ситар от уредбата — сантиментална, а храната беше може би най-добрата южноазиатска кухня, която Габриела бе вкусвала. Най-голямата забележителност в салона беше огромен аквариум с морски животни. Тя бе очарована от разноцветните риби, плуващи спокойно или стрелкащи се насам-натам във водата. В менюто имаше скариди, но нямаше други морски обитатели. („Това е хубаво — коментира тя, като кимна към аквариума. — Нямаше да е хуманно.“)

— Под „странно“ — отговори сега тя — имах предвид най-вече онова, което се случи преди ресторанта.

— О, онова ли?

Макар че в тези часове се бяха случили много неща, най-отчетливо в съзнанието на Габриела се беше запечатал споменът от докосването на Даниел, когато той вдигна копринената си кърпичка и избърса влагата от челото ѝ. Сега тя отново изпита онова смущаващо гъделичкане ниско в корема, както тогава.

Умълчаха се за известно време, докато отиваха към метрото — първо към нейната станция. След малко Даниел каза:

— Когато бившият ти мъж се обади, не подслушвах, но ми направи впечатление, че не говори много дълго с дъщеря си. Наред ли е всичко?

— О, няма проблем. Понякога, когато е при баща си и той е наблизо, тя става мълчалива. Иначе се разбират чудесно. Той е добър с нея. Но знаеш как е с бившите.

Мрачната усмивка на Даниел ѝ подсказа, че знае много добре.

Септемврийският вятър ги лъхна.

— Студено ли ти е?

— Малко.

— Вземи моето сако.

— Не. — Тя се уви по-плътно с тънкото си вълнено яке. — Добре съм.

Той не настоя; вероятно бе забелязал, че вземе ли решение, тя трудно го променя. И това в по-голямата си част беше вярно.

Тя направи гримаса и посочи едно площадче близо до Уол Стрийт, покрай което тъкмо минаваха. Банкърс Скуеър.

— Виждаш ли онази сграда?

Посочи ниско здание, разположено до все още строящата се нова фондова борса — дори в този час на обекта имаше много работници. От другата страна се намираше клиника — клон на една голяма болница.

— Ето заради това ми се провали уикендът.

— Не ми изглежда страшно.

— Нищо не знаеш.

След няколко минути стигнаха станцията, откъдето тя щеше да вземе метрото до Горен Уестсайд, линия „Осмо Авеню“. Даниел трябваше да отива на изток.

— Виж… — започна той, но замълча.

Габриела се завъртя към него. Дръпна се настрани, за да не ѝ свети една улична лампа в очите.

— Виж… — подкани го.

Даниел заговори малко като пациент пред хирург, на когото дължи живота си.

— Много съм ти задължен. За Принстънското решение.

— И без мен щеше да стане.

— Не и по начина, по който го направи ти.

— Направих всичко, което можах при тези… да кажем, трудни обстоятелства.

Благодарността му обаче, разбира се, бе прелюдия към неизбежното. Той каза:

— Добре, мисля, че си много красива. Но това не е всичко. Харесваш ми. Ти си забавна, артистична, разбираш от бизнес. Затова ето какво ще ти кажа: в момента не излизам с никоя и от доста време не съм имал връзка. Може ли да ти се обадя?

— Всеки може да се обади на всеки, ако има номера му. Въпросът е дали аз ще вдигна.

Даниел измърмори замислено:

— Помниш ли времето, преди да измислят дисплеите, на които се изписва номерът на обаждащия се? Тогава имаше тръпка, нали? Да вдигна или да не вдигна?

— Да — включи се тя. — Дали е телефонен маркетинг, ухажор, бивше гадже? Предложение за работа?

— Или грешка.

— Или, боже опази, майка ти! — Габриела присви очи. — Колко сме разглезени в наши дни.

— Страхливци!

Стояха на един метър един от друг. Минувачите ги заобикаляха, колите профучаваха покрай тях.

Време беше да се разделят. И двамата го знаеха.

Той се наведе и докосна бузата ѝ със своята.

Тя почувства топлината му, наболата му брада. Лека влага от по-рано, която ѝ напомни как бе избърсал челото и страните ѝ.

— Лека — тихо каза той.

— Лека.

Тя се обърна и заслиза по стълбите, като бръкна в чантичката си за картата за транспорта. Изведнъж спря.

— Обувките ми! — извика.

— Какво?

— Онази стара чанта „Тифани“, която носех. Официалните ми обувки бяха вътре. — По-рано вечерта беше сменила обувките с високи токчета с ниските „Алдо“, които носеше сега. — Забравих я в ресторанта.

Той се усмихна.

— Не — оправда се тя, като едва се сдържа да не се разсмее. — Не е нарочно.