Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Трябва да помисля. Това опит за свалка ли беше?

— Искаш ли още конфитюр?

Закусваха кафе, ръжени питки и пушена сьомга. Без лук.

— Лукът е за четвърта-пета среща — обяви Габриела.

— Това среща ли е?

Беше мислила за това миналата вечер. Сега отговори:

— Не знам. Трябва да помислим.

— Съгласен. Но ти управляваш инвестиционна компания, а аз — венчърна фирма. И двамата сме професионални мислители. Не мислиш ли?

— Така е.

— Обаче няма нужда от мислене, за да кажа, че снощи преживяхме адски мъчителна вечер.

— Абсолютно си прав.

Той се намръщи:

— Почти не си докоснала храната. Може ли да взема това парче сьомга? Самотното от онази страна?

— Взимай го.

Той набоде парчето с вилицата и го лапна.

— Какви са ти плановете за днес?

— Ще взема Сара от урока по танци и ще прекараме заедно останалата част от уикенда.

— Двете си прекарвате страхотно заедно, личи си.

— О, да, така е. Ходим по магазините за играчки и дрешки, разбира се. Но също в Музея за съвременно изкуство и „Метрополитен“. Сара сама ме кара да я водя по музеи. Толкова е умна. Постоянно се налага да си напомням, че е едва на шест.

— Умна. Значи е взела твоите гени.

— Взела е темпераментните ми гени. Ох, май пак хвърлих камък в градината на бившия. Бях си обещала да не се заяждам повече с него.

Дадоха знак на младия келнер да им долее кафе. И му благодариха. Даниел я погледна и се усмихна лукаво:

— Това ли е моментът, когато ще ми разкажеш за усложнението?

Габриела се разсмя от сърце:

— Сигурно печелиш за клиентите си тонове пари с тази проницателност.

— Не носиш годежен пръстен — отбеляза той, като кимна към ръката ѝ. — Красива си — което е по-лек опит за свалка, отколкото „Леле, ти със сигурност тренираш“. Просто имам чувството, че не може да няма усложнение.

— Добре де. Има едно малко усложнение.

— Колко малко?

— Стига! — Тя отново се засмя. — Казва се Франк. Франк Уолш.

— Какво ужасно име — възкликна Даниел, като сбърчи съвършения си нос.

— Слушаш ли ме?

— Разкажи ми за Франк — подкани я той, като сякаш изплю името. — Умирам от нетърпение да чуя за усложнението Франк.

— Гаден си! Излизаме от време на време.

— Ще се омъжиш ли за него?

Тя замълча за момент.

— Истината е, че той има малко по-голям интерес към мен, отколкото аз към него.

— Никога не ми се е случвало — саркастично отбеляза той. — Всъщност получавал съм предложение за брак още при първа среща. Попита ме дали ще се оженя за нея още щом ѝ казах, че имам работа. Не си измислям. Но трябва да уточня, че беше изпила известно количество текила.

— Ти отговори ли „да“?

— За кое? — престори се, че не разбира Даниел.

— Франк е смотаняк — продължи тя. — Компютърен маниак. Затворен. Но разбира от филми — което аз обожавам — и е забавен и внимателен. Сладък е. В наши дни няма много такива мъже.

— Ето по какво ще се ориентирам. По фактора „Сладост“.

— Сладост ли?

— Ако описваш сегашния си интерес към любовна връзка като вбесяващ и мъчителен, значи си влюбена. Ако казваш, че той е сладък, значи е обречен скоро да го зарежеш — заради някого, който те вбесява.

— Засега ще се въздържам от всякакви епитети по отношение на Франк. — Тя погледна часовника си. — Има още време, докато отида да взема Сара от школата по танци. Искаш ли да се разходим до нас?

— Добра идея. Така ще свалиш малко излишни килограми от задника си.

— Добър опит. Но не ме вбесяваш. Все още.

Тя взе вилицата му, на която бе набодено последното парченце сьомга, потопи розовото кубче в сметановия сос и го лапна бързо.

11 часа по-рано

— Знаеш ли — каза Габриела на Даниел Риърдън, — ако трябва да съм честна, това е най-странната вечер, която си спомням. Засегна ли се? Не исках да те обидя.

Той не коментира думите ѝ. Вместо това попита:

— Но беше ли среща?

Тя се замисли за момент.

— Нещо като среща.

— Аха, „нещо като“.

Вървяха по „Бродуей“, на север от Батъри Парк, в прохладната септемврийска вечер. Прозорците на околните сгради бяха като квадратчета на шахматна дъска: много — светли, някои — тъмни. Светът на правото и финансите никога не почива, дори в петък вечер. Улиците все още бяха задръстени от коли, макар че пешеходците бяха понамалели. Пред по-шикозните сгради се редяха на опашка лимузини.

— „Странен“ — повтори той озадачено. — Ресторанта ли имаш предвид?