Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Недалеч един елегантен кон, язден от красива млада брюнетка с пълна жокейска екипировка, препускаше в лек галоп по алеята за езда.

— Носиш ли си фотоапарата? — попита Даниел. — Можеш да направиш снимка за Сара.

— Не, обикновено не го нося. Освен това имам много снимки на коне.

Красивото животно се отдалечи на север, по посока на Харлем.

Габриела се умълча. Неочаквано Даниел се намръщи и погледна напред по алеята.

— Какво има?

— Стори ми се, че някой ни гледа.

Светлината стана по-ярка и той си сложи черните очила. Тя също погледна.

— Не виждам никого.

— Може би ми се е привидяло. Някакъв мъж с тъмен шлифер.

Продължиха към апартамента ѝ; спряха да разгледат няколко сергии. Стари книги, дискове с музика и храна, разбира се. Винаги храна.

По жестовете му Габриела усети промяна в настроението му.

— Това усложнение, за което ми каза в ресторанта… — заговори той. — Доколко усложнява нещата?

Отново погледна към мястото, откъдето му се беше сторило, че някой ги следи.

— Франк няма да тръгне да ме преследва.

— Няма ли? Сигурна ли си? Чакай, той по-едър ли е от мен?

Тя огледа атлетичните му рамене, ръце и гърди и отговори:

— Ако се стигне до бой, мисля, че ти ще го победиш.

— Ох, успокоих се — въздъхна той.

— Наистина, Франк е мил човек. Мога да разчитам на него. Той е… сладък.

Даниел се разсмя силно на това определение.

— Там живея. — Тя посочи една безлична сграда от другата страна на улицата, в която можеше да си позволи да живее единствено благодарение на странните, но благоприятни закони за наемните отношения в Ню Йорк.

Даниел понечи да каже нещо, но в този момент двама мъже с костюми, които не им бяха съвсем по мярка, се приближиха с очевидното намерение да ги заговорят.

Не дойдоха от мястото, откъдето му се беше сторило, че някой ги наблюдава.

Единият, бял и с добър тен, носеше авиаторски очила; другият — от индийски произход — имаше от онези очила, които автоматично потъмняват на слънцето. Габриела примигна изненадано при вида на полицейските им значки и служебните карти.

— Вие сте Габриела Маккензи.

— Да, аз… Аз съм. А вие кои сте?

Оня с авиаторските очила отговори дръпнато:

— Аз съм детектив Кеплър, а това е детектив Сурани. Може ли да поговорим?

1 час по-рано

Седяха един срещу друг близо до зацапаната витрина на „Ървингс Дели“ в Горен Уестсайд.

В закусвалнята — смесица от линолеум, захабен хром и изтъркано дърво — цареше хаос. Миришеше на чесън, риба, пара, препечени филийки, кафе. Също на различни дезодоранти и афтършейви, използвани като заместител на сутрешния душ — все пак беше събота, защо да се докарваш?

Беше хубав, слънчев септемврийски ден и хората идваха на тълпи. Около масите и на опашката имаше много местни, но също и много „външни“, както ги наричаше Габриела.

— Имаш предвид от моя квартал ли? — повиши глас Даниел, за да надвика шума. — От Трибека?

— Обмисляме да въведем визи за хората, които идват отвъд Четиринайсета улица.

— Това е дискриминация.

Отново се наведоха над храната.

На Габриела ѝ се стори странно, че Даниел носи костюм дори през уикенда — сив като миналия ден, но е различна кройка, и ризата му беше бледорозова. Без вратовръзка. Дали имаше планирана бизнессреща за по-късно, или просто се чувстваше по-удобно в официални дрехи? Габриела носеше тъмносив клин, виненочервен пуловер, също и перли. Боти. Даниел я бе огледал веднъж — когато си мислеше, че тя не гледа. Пуловерът ѝ бе прилепнал по тялото.

Масата беше малка и тя намести привличащата вниманието тюркоазена чанта „Тифани“ в ъгъла.

— Благодаря, че ми я донесе.

— Това е най-малкото, което можех да направя.

Даниел я попита къде точно живее спрямо закусвалнята, която се намираше на „Бродуей“, близо до Седемдесет и пета.

Жената направи гримаса:

— На около четири пресечки. Идвам тук твърде често. За това дупе, което имам, трябва да благодаря само на „Ървингс“. — Посочи с очи към барплота, натрупан с храни за всеки възможен вкус. — Убедих се, че „кашер“ не означава малко калории. — Замълча и се намръщи. — Чакам.

Даниел се удари с длан по челото.

— Какъв задник?

— Твърде късно, твърде постно.

— Но очевидно спортуваш.

— За това ще ти дам няколко точки.

Той я погледна философски.

— Забелязала ли си, че когато един мъж каже на една жена: „Спортуваш ли?“, това е опит за свалка? Когато жената зададе този въпрос, обикновено иска да разбере дали, ако станат гаджета, той ще остава да я гушка в леглото в неделя сутрин, или ще става, за да излезе на среща с адидаските си.