Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Партньорът му продължи:

— Прескот явно е научил за разследването и се е изнесъл по-рано. Обаче не за Швейцария. Не знаем къде. Затова ни трябват имената и адресите на тези трийсет и двама клиенти.

— Не намерихте ли нещо в офиса?

Сурани обясни:

— Знаем, че вчера около 18.00 е кацнал в Сен Мартен. След това е изчезнал. Местните власти там не могат да го открият. Надяваме се вие да ни сътрудничите. Трябва да разберем къде е отишъл.

— Кажете ни всичко, което знаете — настоя Кеплър, като я погледна с присвити, тъмни очи.

— Не знам нищо!

— Вероятно знаете, Габриела — саркастично възрази той. — Знаете ли например за къщата в Маями?

— За вилата му на плажа ли? Разбира се.

— Ето! Видяхте ли? Значи знаете нещо. И въпреки това не пожелахте да го споделите доброволно. Да продължим. Какви други къщи има — интересуват ни по-точно тези зад граница. Или приятели и любовници, при които може да отсяда.

Габриела стоеше и гледаше втренчено отчетливите сенки на дърветата върху тротоара в ярката слънчева светлина.

— Госпожице Маккензи?

Тя го погледна:

— Какво?

— Притежава ли Прескот къщи извън страната? — попита по-рязко Кеплър. — Посещава ли някого, когато пътува в чужбина?

— Ами… не, поне не съм чувала за такива. Много често пътува до Карибските острови, там има клиенти.

Израженията на лицата на полицаите казваше: „Знаем, че има.“

И някои от тях бяха сред престъпните трийсет и двама, разбира се.

— Хайде, Габриела, продължавайте. Сигурно ще се сетите!

Даниел се намеси:

— Защо не ѝ дадете да се опомни? Току-що ѝ съобщихте ужасна новина. И не мисля, че го направихте по много тактичен начин.

Полицаите не му обърнаха внимание. Сурани, по-спокойният от двамата, продължи:

— Помислете, госпожице Маккензи. Да е споменавал нещо за пътуванията си? За хора, с които е смятал да се срещне?

— Аха — намеси се Кеплър, — май се сетихте нещо. Кажете ни. Хайде.

Даниел го погледна мрачно, но полицаят се беше втренчил в лицето на Габриела.

— Споменахте Сен Мартен — заговори тя. — Когато ходеше там, понякога летеше до Сейнт Томас. Не знам с кого се виждаше — може би с някого от тези трийсет и двама специални клиенти, които споменахте. Знам само, че човекът, с когото се срещаше, беше европеец и живееше в Сейнт Томас девет месеца в годината. И че имаше голяма яхта, огромна. Мисля, че се казваше „Остров“ или „Острови“.

Полицаите се спогледаха, сякаш тези трохи информация ги заинтересуваха.

— Добре, ще проверим — каза Сурани.

Кеплър кимна:

— Браво, Габриела. Знаех си, че ще се сетите нещо.

Даниел гледаше така, сякаш му се иска да изтрие с шамар ироничната усмивка от лицето на детектива.

— Говорихте ли с Елена Родригес? — попита Габриела. — Другата асистентка на Чарлс?

— Да, преди час — отговори Кеплър. — Не ни помогна много.

Сурани ѝ подаде визитната си картичка.

— Ако се сетите още нещо, обадете ни се.

Тя взе картичката, но ръката ѝ се отпусна. На лицето ѝ се изписа ужас. Тя се втренчи в полицаите.

— О, боже! Сега си дадох сметка… работата ми? Как ще си изкарвам сега прехраната? Заплатата ми… Ами пенсионният ми фонд?

Индиецът погледна колегата си, на чието лице най-накрая се изписа подобие на съчувствие.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но снощи Прескот е опразнил всички сметки на фирмата. Включително фондовете за заплати и пенсионно осигуряване. Прехвърлил е близо двайсет и пет милиона в банка на Каймановите острови, където парите са изчезнали. Нищо не е оставил. Нито цент.

30 минути по-рано

Двамата минаха покрай Шийп Медоу в Сентрал Парк и под свода от клоните на дърветата, огрени от яркото слънце. Листата все още не бяха опадали и образуваха наподобяващ прорязана от изпъкнали вени плът десѐн, жив и колоритен като в картина на Джаксън Полък. Сенките и светлите петна върху земята се меняха постоянно по прищявка на вятъра.

С преметната през рамо дамска чантичка, Габриела носеше в едната ръка чантата „Тифани“, която Даниел ѝ бе донесъл, а в другата — хартиено пликче с орехово-сметанова кифла за дъщеря ѝ.

— Да минем оттук — предложи и кимна на една страна.

Не след дълго стигнаха до езерото, като вървяха най-отстрани на алеята, за да не пречат на тичащите за здраве. Един сериозен привърженик на бързото ходене, с камилската си походка, задмина мнозина от бягащите.

Разговорът се пренесе към сериозни теми, типично за сутринта след вечерно запознанство, и Даниел я попита за работата ѝ в „Прескот Инвестмънтс“. Тя му разказа и добави ентусиазирано: