Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Какво?

Джоузеф сбърчи нос — израз на пренебрежение към потресеното ѝ изражение.

— Та казвах, че това сладкопойно приятелче, това птиченце ми изпя, че Чарлс бил такъв параноик, че не държал списъка на компютъра си. Казвал, че щом компютрите на „Мосад“ могат да бъдат хакнати, значи и неговият можел. Имал го само на хартия.

И държал едно копие в Ню Йорк. Трябва да е някъде тук. Ти ще го намериш.

— Как?

Джоузеф вдигна пръст.

— Може би знаеш повече, отколкото си мислиш, че знаеш.

— Не знам! Може някой от другите служители да е чувал нещо за списъка, но…

— Елена Родригес, неговият принос против расовата дискриминация? Временно назначените работници? Счетоводителят? Не, ти си единствената, която е работила в такава близост с господин Чарлс Прескот. Тъй че ти си малката фея, която може да свърши работата. Искам ти да ми намериш „Октомврийския списък“.

Джоузеф впери изпитателно зловещите си очи в нея и добави:

— Искам и още нещо. Началния хонорар, който платих на Чарлс. Искам си го обратно. Четиристотин хиляди долара.

— Хонорар? В „Прескот Инвестмънтс“ не вземаме хонорари. Вземаме годишен процент от инвестиционния пакет… — Спря се за миг обаче и кимна презрително. — Но сега разбрах. Така е действал със специалните клиенти, за които говориш. Тези трийсет и двама.

— Именно!

— И ако не е тайна, откъде мога аз да знам къде стоят парите за… вашата дружинка?

— Ооо, какъв сарказъм! — престори се на засегнат Джоузеф.

— Слушай, Джо — намеси се Даниел. — Бъди реалист. Ако шефът ѝ е избягал, сигурно е взел парите със себе си.

— „Джо“ ли? — попита мъжагата и се огледа глуповато.

— Джоузеф.

— Ааа, това вече е друго. — Усмихна се. — Чарлс се измете от града доста бързо. Според моите източници, когато е научил, че има заповед за ареста му, веднага е духнал и не е успял да вземе всичките пари, които би могъл. Може би полицията е открила една част. Но съм сигурен, че има още много. Надявам се заради теб — и заради Сара — че ще улучиш джакпота. Сега, Габриела, нека да определим някои правила. Първо, без полиция. И обет за мълчание пред всеки друг: бившия ти мъж, най-добрата ти приятелка, фризьорката ти. Всички.

— Отвратителен си!

Джоузеф се обърна към Даниел, който изглеждаше, сякаш обмисля как да го нападне:

— Съжалявам, че се замеси, без да искаш. Но ситуацията ти е ясна. Не изглеждаш глупав. Ти също ще си държиш устата затворена. Ясно?

— Да.

Мъжагата се изсмя:

— Ох, ако можеше да се убива с поглед… — Отново погледна Габриела. — И така, часът е почти дванайсет. Списъкът ще ми трябва за началото на работния ден в понеделник, затова ти давам — щедро ти давам — срок до утре в шест. Неделя. Но за парите, там работата е друга. Ако всичко пропадне и полицията дойде да чук-чук, чука на вратата ми, тези пари ще ми трябват, за да си осигуря безпроблемно отплаване. Тях ги искам до шест тази вечер.

— Тази вечер? Невъзможно! Четиристотин хиляди долара?

— За доброто на Сара измисли как да го направиш съвсем възможно.

Неочаквано тя заяви с най-решителния тон, на който бе способна:

— Няма да направя нищо, докато не ми дадеш да говоря с дъщеря си.

— Не можеш да говориш с нея. — Джоузеф извади телефона си и пусна видео. — Обаче…

Даниел и Габриела погледнаха дисплея. Едно красиво русо момиченце гледаше анимационни филмчета, без да обръща внимание на два тъмни силуета, които се виждаха отзад.

— Как можеш да правиш това? — гневно възкликна Габриела.

Джоузеф въздъхна отегчено и прибра телефона.

— Време е за едно кратко изпитче. Така, кое е най-важното основно правило?

— Без полиция — приглушено отговори тя, сякаш говореше под вода.

— Ура! Получаваш шест плюс. — Той пусна куклата и якето в торбичката от „Хол фуудс“. — А, и между другото, някой ще те наблюдава през цялото време. Всяка минута. Вярваш ли ми? Няма нужда да отговаряш. Хайде, чао.

И си тръгна.

45 минути по-рано

Четиримата души стояха в Сентрал Парк под ярката слънчева светлина. Жестока, ослепителна.

Нариш Сурани прибра полицейската си значка, хвърли пренебрежителен поглед на Даниел Риърдън и попита Габриела:

— Чували ли сте се с Чарлс Прескот днес?

Дори яркото слънце не можеше да разведри сивкавото лице на мургавия детектив.

— С шефа ми ли? Не. Боже мой, добре ли е?

Тя погледна плахо Даниел. Другият детектив, Брад Кеплър, също толкова успешно, колкото партньора си, се държеше, сякаш не го забелязва.