Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Габриела се отпусна тежко на един стол.

— Непосилно е — въздъхна.

— Нищо не е непосилно, ако действаш последователно. — Той огледа улицата и изцъка. — Да. Ето ги. Отсреща има игрище и там стоят двама с наведени глави. Носят костюми и наоколо не се виждат деца. Може би говорят по скрити микрофони. О, има и на онзи покрив срещу нас. Приличат на двамата, които ни досаждаха на улицата.

— На покрива ли? — удиви се тя. — Вътре ли надничат?

— Не, изглежда, че монтират някаква апаратура. Микрофон — с нещо като сателитна чиния.

Габриела се обърна и разсеяно се огледа.

— Хубаво.

Даниел я погледна въпросително.

— Кажи ми, когато свършат.

Тя закрачи нервно напред-назад пред прозореца.

След не повече от минута той каза:

— Готово. Насочиха някаква голяма фалическа лупа насам.

Тя се приближи до него и прошепна:

— Хайде да поговорим за Чарлс и случващото се, но не споменавай нищо за Джоузеф.

Той кимна.

Пет минути двамата водиха импровизиран, но естествено звучащ разговор за престъпленията, в които полицията обвиняваше Чарлс Прескот, и за нейното отчайващо положение. По едно време тя искрено заплака и се наложи да замълчи, за да се овладее.

След малко застана до прозореца и каза на Даниел:

— Ела при мен.

— Какво?…

— Ела!

Той се намръщи, заинтригуван от тона ѝ, и се подчини. В хладния ветрец, който проникваше през отворения прозорец, тя го прегърна силно и го целуна по устата. Колебливо отначало, но после — по-уверено.

— Целувай ме страстно — прошепна.

Това го изненада, но той направи, както тя искаше, уверено и страстно — прегърна я толкова силно, че раменете я заболяха. Почувства, че желанието му е истинско. Тогава копнежът в нея се отприщи.

Въпреки страстта си положи усилие да прошепне:

— Дръпни се и ме гледай, сякаш се любуваш на това, което виждаш. — Съблече виненочервения пуловер.

— Не се налага да се преструвам — прошепна той.

По светлосин сутиен и прилепнал клин Габриела отиде до прозореца, спря за момент и събра завесите. Отново облече пуловера.

— Проклятие! — измърмори Даниел.

Тя постави пръст пред устните си. Взе дистанционното и като спря звука, включи телевизора и започна да прехвърля каналите, докато намери един, предлагащ порнографски филми с таксуване на минута. Две щраквания, и долнопробното порно започна някъде от средата, от сцена, в която мъж и жена се натискаха върху много изстрадал шезлонг до някакъв басейн. Габриела увеличи звука.

Ъх, ъх, ъх…

Тя кимна към вратата и взе коженото си яке от закачалката в антрето. Лицето ѝ обаче посърна, когато погледът ѝ се спря върху дрехата на съседната закачалка — детско якенце от изкуствена кожа.

Сълзите ѝ отново потекоха.

Даниел постави ръка на рамото ѝ и я прегърна окуражително. Габриела си сложи слънчевите очила, той също своите и двамата излязоха в коридора, където миришеше на почистващ препарат. След десет минути се измъкнаха през сервизния вход зад сградата и отново тръгнаха към Сентрал Парк, скрити от дебнещи очи и уши.

45 минути по-рано

— Още не мога да повярвам — прошепна Габриела. — Ако го познаваше, ако познаваше Чарлс, и ти щеше да кажеш, че това, което твърдят онези мъже, е невъзможно.

Двамата е Даниел продължиха мълчаливо под сенчестата улица на Горен Уестсайд. Почти бяха стигнали до апартамента ѝ. От там тя смяташе да се обади на Елена и адвоката на Чарлс и да се опита да разбере какво е станало.

— Той беше най-добрият човек на света — добави. — Когато се разведох, каза, че ако имам нужда от нещо, каквото и да е, само да му кажа. Намери ми адвокат за развода. Един от най-добрите в града. Даде ми назаем десет хиляди за разходите. Но се оказа, че не е заем. Когато се опитах да му ги върна, не пожела да вземе нито цент.

Тя извади хартиена кърпичка и попи с нея очите си.

Завиха по наподобяваща каньон странична улица, водеща на запад. След броени минути вече бяха при офиса — пететажна тухлена сграда на няколко пресечки от Сентрал Парк, между „Кълъмбъс“ и „Амстердам“.

Когато влязоха във фоайето, някакъв мъж, застанал при асансьора, я изгледа от глава до пети.

— Габриела Маккензи?

— По дяволите. Пак ли ченгета? — прошепна тя на Даниел.

Тогава забелязаха, че мъжът държи хартиен плик от веригата за здравословна храна „Хол фуудс“.

— Какво е това? — тихо попита тя.

— Ти ли си Габриела?

Непознатият беше висок, близо метър и деветдесет, със ситни руси къдрици, солиден, но не дебел. Солиден като чувал с изкуствен тор.