Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Скоро чуха гласове. Техниката беше много чувствителна и успяваха да разберат голяма част от разговора.

Обсъждането в апартамента се въртеше най-вече около Прескот и фирмата, и как Габриела още не можела да повярва на ужасните неща, които „ония задници“ — разбирай Кеплър и Сурани — били наговорили. Уловиха и коментар, че била страшно шокирана и ядосана за „това, което се случи“.

Записваха целия разговор. Не чуха нищо съществено.

Колкото до наблюдението, отначало почти нямаше какво да се види — сенки, поклащащи се завеси, отражения върху лъскави повърхности. Преди двайсетина минути обаче полицаите доловиха тих шепот и Кеплър примигна смаяно, когато погледна през бинокъла. Стисна рамото на Сурани и прошепна:

— Боже мили!

Двамата ахнаха при вида на Габриела, която съблече пуловера си и по сутиен и тесен клин, се приближи до прозореца и дръпна завесите.

Боже…

За известно време цареше тишина, после в слушалките се чуха страстни звуци.

И все още продължаваха.

— Ъх, ъх, ъх! — прекъснато от някое: — Да! Не спирай! — Или винаги актуалното: — Шибай ме!

— Коленете ме болят. Защо са посипали покрива с чакъл?

— Може би за отводняване.

— Ха, да не би камъните да спрат водата?

— Какво си се вкиснал? — измърмори Сурани. — Я, виж си панталона.

— Какво? Ох, мамка му!

По коленете на Кеплър имаше черни петна, вероятно от катран.

В този момент чу от слушалката заповед:

— Застани на четири крака! Така искаш да те шибам, нали, кучко?

Габриела отговори задъхано, че да, така иска да я шибат.

И ъхкането пак започна.

Индиецът се изсмя, от което колегата му още повече се вбеси. Искаше да се махат от този покрив.

След малко се чу едно продължително „ъъъъх“ — което, Кеплър предположи, означаваше край на купона.

— Оргазъм — прошепна Сурани. — Крайно време беше. Нямам търпение да се махна от този покрив. Умрях от студ. — Изправи се.

— Бъди готов, когато тръгне — каза Кеплър. — Трябва да се лепнем като ваденка за нея.

— Готов съм. Изглеждам ли ти, като да не съм готов? И „да се лепнем като ваденка“? Не можа ли да измислиш по-глупаво клише?

Кеплър се престори, че не е чул.

Следенето обаче се отложи. От апартамента на Габриела отново се чу шепот. И играта отново започна.

Ъх, ъх, ъх…

— Мамка му! — изръмжа Сурани и пак седна.

Кеплър го погледна. Индиецът рядко псуваше.

Операция „Чарлс Прескот“ изваждаше най-лошото от всеки.

30 минути по-рано

Габриела бършеше очите си с кърпичка, докато двамата с Даниел вървяха към Сентрал Парк, мълчаливо осмисляйки жестоката новина, която бяха научили във фоайето на блока, в който живееше. Тротоарът бе нашарен с отчетливите сенки на дърветата. Септемврийското слънце светеше с пълна сила, но не сгряваше — като далечен прожектор. От време на време ръката на Даниел се докосваше до нейната и Габриела се питаше дали би я прегърнал за утешение.

Той не го направи.

— Ще отидем в офиса — каза тя и в гласа ѝ прозвуча отчаяние. — Полицията може би вече е свършила там. Ще се опитам да намеря този „Октомврийски списък“.

Зърна отражението си в една витрина. Удиви се колко нормално изглежда, как не се различава от другите пешеходци — с тъмносив клин, тесен виненочервен пуловер, кожено яке, с чантичка през рамо, чанта „Тифани“ в ръка и красив мъж до нея. Изглеждаха, сякаш отиват на кино, в залата за фитнес или на ресторант с приятели.

Толкова приличаха на всички останали.

Но колко се различаваха.

— Този тип, Джоузеф — измърмори Даниел. — Боже! Знаеш ли, във весело настроение беше най-плашещ. Как се шегуваше! Това е просто извратено.

— Все пак се колебая дали да не отидем в полицията — каза тя. Погледна го. — Ти какво смяташ?

Той се замисли за момент.

— Честно да ти кажа, мисля, че ако отидем, последствията могат да бъдат катастрофални.

— Ама те трябва да знаят как да действат в такива ситуации! — разпалено заяви Габриела. — Имат специалисти по спасяване на отвлечени. Сигурна съм. Експерти по преговори с похитители.

— Това е различно. Джоузеф не те изнудва просто за пари, които ще се съгласиш да му платиш — и полицията ще те подкрепи в това. Ако отидеш при тях, дори ако приемем, че Джоузеф няма да разбере, ще трябва да им кажеш за „Октомврийския списък“. И ченгетата ще го поискат.

— Така е — съгласи се тя след кратка пауза и пак избърса очите си.

— Освен това трябва да приемем, че Джоузеф прави това, което заплаши — изпратил е някого да те следи, за да е сигурен, че няма да доближиш ченгетата.