Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Рафаел!

— Габриела! Чух за господин Прескот. Не е вярно, нали?

— Сигурна съм, че не е. Станала е ужасна грешка.

— Моля се за него. Жена ми също.

— Благодаря, Рафаел. Това е Даниел.

Мъжете се ръкуваха. После Габриела попита:

— Би ли ми направил една услуга, Рафаел?

— Разбира се. Какво да направя?

Тя взе торбичката с шампанското и му я подаде.

— Сега трябва да отида да говоря с адвокатите и да оправя счетоводството. Вечерта трябваше да се видя с един приятел, но няма да успея. Тази среща беше много важна за него. Би ли занесъл това до апартамента му във Вилидж?

— Да, разбира се. Ще го направя.

— Живее на Гринич Стрийт триста и осемдесет. Близо до „Бетун“. Казва се Франк Уолш.

Тя написа адреса и името. Подаде листчето на Рафаел и той го прибра в джоба си.

— Добре.

— Спасяваш ми живота, Рафаел.

Бръкна в чантичката си и извади четири банкноти по двайсет.

Той поклати глава:

— Няма нужда.

— Настоявам.

— Грасиас. — Той неохотно прибра парите.

— Де нада — отвърна тя. — Ако не е вкъщи, остави кутията при портиера.

С Даниел отново тръгнаха по стълбите. Тя забеляза развеселеното му изражение и се заоправдава:

— Франк ми е само приятел. Наистина.

— Хайде, стига. Как мога да ревнувам от човек, когото сама наричаш „усложнението“? Ако го беше определила като „жребец“ или „любовник“, тогава щеше да е друго.

Тя го прегърна и го целуна по врата. После изтичаха по стълбите и излязоха през задния вход на сградата.

25 минути по-рано

Търтъл Бей, тази част от Източен Манхатън близо до сградата на Обединените нации, е бил един от най-лошите квартали в града. В края на XIX век районът бил пълен с незаконни фабрики — кожарски работилници, кланици, пивоварни, електроцентрали и въглищни складове — където броят на трудовите злополуки и смъртните случаи сред работниците бил чудовищен. Тъмните, претъпкани жилищни блокове били мръсни, смрадливи и почти толкова опасни и сеещи зараза, колкото шампиона на градската мизерия в Ню Йорк по онова време — файв Пойнтс, близо до мястото, където сега се намира Кметството.

Габриела знаеше всичко това, защото любимата тема на Професора бе историята на Ню Йорк. Той познаваше града, както някои мъже познават успехите на любимия си бейзболен отбор.

Самото име Търтъл Бей — или Костенурковият залив — както ѝ беше обяснил една вечер, докато седяха в уютния му кабинет, идвало от това, че на брега на намиращата се в близост Ийст Ривър имало закътано заливче, осигуряващо на товарните и пътническите кораби защита от опасностите на тази водна артерия, където плаването било рисковано дори при спокойно време, а в буря — смъртоносно. На тинестия бряг, в тръстиките и по камъните излизали да се приличат костенурки; чапли и чайки пирували с риба и рибни останки в тясната плитчина, преди речното дъно стръмно да се спусне в мрачните дълбини.

Той ѝ каза:

— Там е било място, където често са изхвърляли трупове в реката. Това важи и в наши дни, макар и много по-рядко. При силни дъждове водата изхвърляла черепи и кости. Децата си играели с човешките останки.

Реката може все още да ставаше от време на време гроб за някоя и друга жертва на мафията, но леле! — колко се бяха променили нещата за сто двайсет и пет години. Сега кварталът бе елегантен и спокоен, а заливчето изобщо го нямаше — бе изправено от магистралата „Франклин Делано Рузвелт“.

Сега Габриела стоеше до Даниел Риърдън в жилищния район на Търтъл Бей, след като се бяха измъкнали от сенките — във всички значения на израза — на Горен Уестсайд, където бяха научили толкова лоши новини.

Надникнаха в тихата странична уличка — и лесно различиха цивилната полицейска кола, спряна пред малката сграда, в която се помещаваше офисът на „Прескот Инвестмънтс“.

— Беше прав — прошепна тя. — Наблюдават сградата. Търсят Чарлс. Търсят мен.

Колата с един полицай вътре бе спряна с предницата към тях, но те се отдръпнаха зад ъгъла на Второ Авеню, където не можеше да ги види. Застанаха под слънцето, чиито лъчи никак не успяваха да ги сгреят.

— Колко фирми има в сградата? — попита Даниел.

— Десетина. Повечето са малки. Нашата също. — Тя изведнъж застина неподвижно, като се вгледа малко по-нататък по улицата. Очите ѝ грейнаха. — Елена.

Даниел проследи погледа ѝ.

Стройната латиноамериканка — около трийсетте, с дънки и яке с емблемата на университета „Фордхам“, се приближи към тях. Косата ѝ бе събрана назад и изглеждаше влажна, може би от душа, изпод който Габриела я беше изкарала с обаждането си.