Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Сурани попита:

— Да сте се чували наскоро с шефа си?

— Не. Нямам представа къде е отишъл. Щях да ви се обадя, ако бях научила нещо.

— Наистина ли? — намеси се Кеплър. — Не сте ли твърде заета?

— Какво намеквате? — попита студено тя.

— Ами да си стоите у вас, да гледате телевизия? Кой знае с какво се занимавате напоследък?

— Как ме открихте тук? — сопна се тя. — Следите ли ме?

— Бяхме в „Прескот Инвестмънтс“. Казаха ми, че жена с вашето описание е била забелязана да излиза бързо от сградата. Затова решихме да се разходим из околността. И да видим дали не се навъртате наоколо. След като сте извършили углавно престъпление.

По-спокойният от двамата, Сурани, добави:

— Преди минути получихме сигнал, че някой е проникнал в кабинета на Прескот.

Тя се намръщи:

— Какво?

Кеплър я погледна изпитателно — и цинично.

— Вие ли бяхте? — попита.

— Аз…

— Не ме лъжете.

— Не е била тя — твърдо отсече Даниел. Приближи се до полицая и добави: — Габриела искаше да си вземе някои лични вещи. Но видяхме полицейския печат и не влязохме.

— Така ли? — измърмори детективът.

— Точно така — заяви Габриела, като се огледа, сякаш Джоузеф се криеше някъде наоколо и внимателно следеше разговора.

О, и между другото, някой постоянно ще те наблюдава. Всяка минута…

— Вижте какво, трябва да тръгваме. Нямаме излишно време.

Кеплър не обърна внимание на възраженията ѝ:

— Пред сградата има полицай. Защо не ви е видял да влизате във фоайето?

— Не знам — троснато отговори тя. — Ако задачата му е да пази сградата, попитайте него.

Кеплър каза:

— Какво, по дяволите, търсехте?

— Някои лични вещи. Чухте много добре. Чекова книжка, някои банкови извлечения от мои сметки. Нищо, което да ви заинтересува. Нищо, свързано с Чарлс.

— И не сте скъсали вие полицейския печат?

— Разбира се, че не.

— Това е престъпление, ако сте го направили — отбеляза Сурани.

— Така и предположих. Затова не го направих.

Кеплър заплаши:

— Накарах един от хората си да провери всичко в кабинета. Да види дали не липсва нещо.

— Габриела преживява труден период — намеси се Даниел. — Защо не я оставите на мира?

Кеплър явно специално се беше упражнявал да пренебрегва хората. Той изгледа Даниел с видимо пренебрежение, после му обърна гръб, извади мобилния си телефон и проведе няколко разговора.

Сурани стоеше мълчаливо, не толкова враждебен, но нащрек, сякаш бе готов да ги сграбчи, ако се опитат да избягат.

Габриела погледна часовника си. Даниел също своя.

— Няма време — прошепна тя. — Срокът… — Устните ѝ потрепериха. — Трябва да вземем онези папки от апартамента ми!

Минутите летяха.

Тя пак погледна часовника си.

Срокът изтичаше след четирийсет и пет минути.

— Вече трябва да тръгваме!

Кеплър затвори телефона.

— Радвам се, че ви срещнахме — каза, като изобщо не изглеждаше да се радва. Кимна към телефона. — От ФБР току-що са открили още нещо. Клиентите, за които ви казах по-рано днес — някои от тях работят във финансовата сфера, в Щатите, Европа, Далечния изток, Бразилия. Много от тях играят на борсата. Но един от тях е известен търговец на незаконно оръжие, специализиран в експлозивите и химическото оръжие. Той е единственият, когото успяхме да идентифицираме. Гюнтер. Вероятно той е европеецът, когото споменахте в „Сейнт Томас“. Благодаря за това, между другото. Не знам малкото му име. Роден е във Франкфурт. Подозираме, че има тайна квартира някъде в Горен Ийстсайд. Името говори ли ви нещо?

— Не. Чарлс никога не е имал клиент на име Гюнтер.

— Оказва се, че има — сопна се Кеплър. — Току-що ви казах.

— Имам предвид, че никога не съм чувала името.

Изведнъж Кеплър погледна чантичката ѝ и видя ъгълчето на пощенски плик, подаващ се отвътре.

— Какво е това?

Тя се дръпна леко.

— Нищо.

— Нищо ли? Обзалагам се, че е нещо.

— Лични неща.

— Какви?

— Не съм длъжна да ви отговарям. Ако искате да ги видите, вземете заповед за обиск, по дяволите!

Кеплър се обърна към Сурани:

— Какво ни учат в полицейското училище?

— За кое?

— Когато има подозрения за углавно престъпление — например проникване е взлом.

— Ааа, проникване с взлом в офиссграда?

— Да, именно. Това означава, че можем да претърсим евентуалния заподозрян без съдебна заповед, нали? Конституцията разрешава.

— Да, даже ни насърчава да го направим.

— Обичам тази Конституция! — обяви Кеплър.

Дръпна чантичката от ръцете ѝ и извади плика.