Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Даниел успя да я хване, преди главата ѝ да се разбие върху паважа.

25 минути по-рано

„Добро за мен е само това, което е в мой интерес…“

Джоузеф Астър си повтаряше тези думи, докато носеше пазарската чанта към склада в западния край на Манхатън, между Четирийсета и Петдесета улица. Уличното движение бе шумно; това по река Хъдсън — тихо.

Масивното му тяло заемаше тротоара; хората поглеждаха туловището му, безизразните очи и къдравата руса коса и се отместваха от пътя му. Джоузеф не им обръщаше внимание — след като се увереше, че никой не е ченге и не представлява друга опасност.

Когато пред него се разкри впечатляващата гледка към един самолетоносач „Интрепид“, той зави по близката пресечка и наближи едноетажния склад. Отключи тежкия катинар и напрегна мускули, за да отвори вратата. Влезе и я затръшна след себе си. Светна лампите. Складът беше почти празен, макар че вътре имаше паркирани два микробуса, единият — абсолютно неизползваем, и в дъното бяха струпани кашони, омекнали и превърнали се в грозна мухлясала купчина. Сградата почти не се използваше, както няколко хиляди подобни като нея в района на Ню Йорк. Малки, солидни постройки, винаги нуждаещи се от пребоядисване и дезинфекция, без прозорци или с толкова зацапани стъкла, че през тях на практика не преминаваше светлина. Повечето от тези сгради бяха с легално предназначение. Някои от тях обаче се използваха от мъже, предимно от мъже, нуждаещи се от тайни квартири за определени дейности — скрити от обществото, скрити от полицията. Вземаха ги на дългосрочен наем, с предварително плащане. Консумативите се покриваха от фиктивни фирми.

Тази нощ бе последната, в която използваше този склад; щеше да го напусне завинаги и да се премести в друг подобен в Сохо за останалата част от работата, която можеше да нарече мисия „Габриела“ или мисия „Прескот“, но вместо това — с някакъв извратен хумор — наричаше „Приспиването на Сара“.

Съблече якето си, но остана с бежовите платнени ръкавици — винаги с ръкавици. Отиде до ъгъла на склада, при работната маса. По средата ѝ беше якето, което бе показал на Габриела по-рано през деня, както и розово пуловерче с бродиран надпис „Сара“ на гърдите. Отдясно имаше десетина стари инструмента и между тях намери голяма лозарска ножица, като тези за рязане на клони или цветя. Беше ръждясала, но достатъчно остра.

Единственият подходящ…

От пазарския плик извади пластмасова ръка от шивашки манекен, която бе откраднал по-рано следобед от товарната рампа на един магазин в Модния квартал, след като проследи Риърдън и Габриела до сградата на „Прескот Инвестмънтс“.

Стисна здраво ножицата и отряза малкото пръстче на чучелото при втората става. Постави го по средата на дрехата и извади последното нещо, което имаше в плика — говежда рибица, увита в дебел целофан. С ножицата сряза дупка в единия край на опаковката и остави кръвта да капе върху пуловера. Имаше повече течност, отколкото бе очаквал — резултатът беше доста кървав.

Чудесно.

Той върза дрешката с раирана панделка за коса.

Докато гледаше как говеждата кръв попива в плата, помисли: „Прекрасно, красота…“ Не трябваше да забрави да го каже по-късно на Габриела. Докато работеше, отвори бутилка от любимата си напитка „Спешъл Брю“. На практика това бе единственото, което пиеше. Действаше му подсилващо, успокояващо. Отпи голяма глътка.

Една бутилка на ден…

След като почисти и прибра месото в хладилника в малкия кухненски бокс на склада, пъхна творението си в найлонов плик с емблема на аптечната верига Си Ви Ес.

Върна се на масата и седна, отпи глътка „Хавайски пунш“ — с оригиналния аромат, червен.

Почуди се как ли ще реагира Габриела на сувенира в торбичката.

Отново погледна часовника си. Крайният срок наближаваше. Замисли се за Габриела, за „Октомврийския списък“ и Даниел Риърдън. Бе видял бизнесмена за първи път преди около шест часа на улицата с Габриела, а вече го мразеше силно.

Замисли се също за приятеля ѝ Франк Уолш, когото не познаваше, но беше следил известно време и, разбира се — проучил. Джоузеф винаги се подготвяше добре, когато практикуваше занаята си.

Франк Уолш — дебелакът, Франк Уолш — смотанякът.

Джоузеф не изпитваше особена неприязън към господин Уолш. Смяташе го за глупав, наивен човек. Жалък.

Помисли си колко жалко е, че ще прекара последната си нощ на този свят в компанията на майка си, а не с някоя мацка, която да изчука. Поне така предполагаше Джоузеф. Пфу!