Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Внимавай — прошепна Габриела. — Кръвта.

Когато влязоха във фоайето, спря и примигна смаяно.

— Леле, колко е красиво!

— Не си ли идвала в „Уолдорф“?

— Няма как, при моите финансови възможности.

— Обикновено идвам тук само за срещи с клиенти, но съм отсядал няколко пъти. Когато вкъщи е имало някакъв ремонт. Тук е старият Ню Йорк. Това харесвам в хотела.

Габриела се огледа, спря поглед върху красивата дървена облицовка, масивния часовник по средата на фоайето, високия таван.

— Хайде — подкани я той. — По-късно ще разглеждаме забележителностите.

На рецепцията взеха две стаи. Даниел плати с кредитна карта — тревожеше се, че полицията или някой друг, който иска да се добере до „Октомврийския списък“, може да я открие, ако тя използва своята. Минирането на данни беше на мода — поне така бе прочела в „Ню Йоркър“.

Качиха се с асансьора. Стаите им не бяха съседни, но се намираха на един етаж, недалеч една от друга. Докато вървяха по коридора, Габриела отново почувства как семенцето на привличането набъбва в нея — дори по-силно, отколкото по-рано днес в бара, когато се запознаха.

„Да — мислеше си — Сара.“ Но това име не ѝ пречеше да се вълнува силно при всеки поглед на Даниел. Смъмри се: „Как изобщо можеш да си помислиш да спиш с него?“

Друг вътрешен глас възрази: „Защото твърде дълго беше самотна. И защото с Даниел Риърдън малко — или може би много — си приличате.“ Но си напомни: „Съсредоточи се. Сара, Сара, Сара…“

В коридора каза:

— Хайде да хапнем нещо. Или поне да пийнем.

— Да, май имам нужда.

Сутрешната им закуска бе далечен спомен.

След като оставиха саковете в стаите си, двамата се срещнаха в затъмнения, елегантен бар на долния етаж. Седнаха един до друг от едната страна на масата, с допрени колене. Сервитьорката, с коса, събрана на голям кок, се приближи, поздрави ги и се представи като Лиз. Поинтересува се дали са в града по работа или на почивка. Габриела остави Даниел да отговори.

— Просто разглеждаме забележителностите — каза любезно.

— Жалко, че времето не е по-хубаво. Миналата седмица беше по-топло.

Поръчаха сирена, пастет и хляб, с бутилка брунело.

Докато пиеха силното тосканско вино, говореха за всичко, каквото им хрумне — за всичко, освен за „Октомврийския списък“ и отвличането, а още по-малко за найлоновия плик. Тя бе взела от апартамента си папките, озаглавени „Прескот Инвестмънт“ — текущи задачи. Остави ги обаче неотворени, сякаш се боеше, че няма да намери отговорите как могат да спасят отвлеченото ѝ дете.

Погледна телефона си и въздъхна:

— Съобщение от Рафаел. Успял е да се измъкне и да занесе пратката. Дотук добре.

Даниел кимна при тази добра новина. Свали сакото си и тя зърна ивица зачервена кожа — белег, видим през деколтето на ризата. Преминаваше от гърдите до рамото му. Даниел улови погледа ѝ и срамежливо закри белега.

— Може ли да попитам откъде ти е?

Той се поколеба.

— Извинявай, не искам да се бъркам, където не ми е работа.

— Няма проблем, ще ти кажа. Преди няколко години карах децата в Ню Хемпшир и бях много уморен. Не трябваше да продължавам. Заспах и изхвърчахме от пътя.

— Боже мой!

— Колата падна в една река. Вратите бяха заключени. Започна да се пълни с вода.

— Даниел, не!

— Боже, колко беше студено! Отивахме да видим есенната гора. Беше септември, но адски студено.

— Какво се случи? — прошепна тя.

— Щяхме да се удавим, но някакъв местен тип мина случайно. Изглеждаше като от филма „Избавление“, сещаш се. Планинец, селяндур. Слезе с пикала до реката, грабна една брадва и скочи да ни спасява, въпреки че водата беше ледена. Доплува до нас, разби задното стъкло и ни измъкна. Аз се порязах на една ламарина, докато избутвах момчетата навън.

— Ох, ужасно!

Даниел се засмя леко:

— И знаеш ли какво? Щом стъпихме на брега, онзи тип ни махна за довиждане и си тръгна. Не прие пари, дори не си каза името. Държеше се сякаш, мамка му, няма нищо по-нормално от това, да рискуваш собствения си живот, за да спасиш някого. Като че ли това бе най-естественото нещо на света.

— Още ли те боли? — попита тя, като кимна към гърдите му.

— Не, не. Това беше преди пет години. Понякога се схващам малко, когато е влажно. Но нищо по-сериозно. — Той замълча за момент. — Постъпих глупаво и за малко щях да убия синовете си. Този човек ми даде втори шанс. Не знам дали заслужавах. Но той се появи.

Габриела докосна ръката му. Страшно ѝ се искаше да го целуне, но положи усилие и устоя на изкушението. Двамата взеха чашите си с вино и се умълчаха.