Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

След пет минути Хал Диксън бе навън, на студената ветровита улица, и се опитваше да се загърне по-плътно със сакото. Доста по-спокоен се чувстваше, когато не беше в компанията на престъпния бос Питър Карпанков и неговата годзила. Тръгна бодро по улицата, като си мислеше на кого може да продаде „Октомврийския списък“, след като си направи копие.

1 час и 30 минути по-рано

— Ужасно — прошепна Габриела през стиснати зъби. Трепереше. Седеше със затворени очи и дишаше тежко. Как можа да направи такова нещо?

Притисна се до Даниел на задната седалка на таксито и той я прегърна през рамото. Тя избърса очите си.

— Как може някой да извърши нещо толкова ужасно? — попита отново.

Погледна найлоновия плик с емблема на аптеки Си Ви Ес в краката си и се притисна още по-близо до Даниел. Той я прегърна по-силно. Беше як мъж. Хубавият костюм, който носеше, дебелият и в същото време мек плат, доста добре скриваше физиката му, но едно докосване на ръката му бе достатъчно, за да си дадеш сметка, че е в отлична форма.

Тя отново си спомни срещата им в петък, вчера.

И онова, което бе произтекло от нея.

Изпита приятен гъдел при спомена как Даниел, толкова близо, бърше влагата от челото ѝ — и после, със същата кърпичка, от своето.

Наистина ли се беше случило преди двайсет и четири часа? Струваше ѝ се цяла вечност.

Отново този гъдел — по-ниско, по-топло, пулсиращо. Тя обаче се опита да не му обръща внимание. Не му беше сега времето.

Сара…

Половин час по-рано таксито им беше спряло в Трибека и той бе взел един сак с тоалетни принадлежности и резервни дрехи. Сега отиваха към нейния апартамент, за да може и тя да направи същото — и най-важното, да вземе папките.

— В документите може да няма нищо важно — каза тя, — но те са единственото, което би могло да спаси Сара. Хващам се за тях като удавник за сламка.

Сега Даниел погледна найлоновия плик, смачкан като мъничко бледо тяло. Въпреки всичко, през което бе преминал, той оставаше олицетворение на спокойствието — докато в онази отвратителна уличка не видя това, което изпадна от плика. Тогава се отдръпна рязко назад — по-силна реакция от нейната. Бе промълвил: „Боже…“

Сега шокът беше преминал, но на негово място имаше гняв и може би — решителност.

— Защо поиска да го задържим? — попита тя. Когато бяха в уличката, първата реакция на Габриела беше да хвърли плика, сякаш бе напоен с киселина. Той обаче извади елегантната си копринена кърпичка и вдигна торбичката заедно със съдържанието ѝ.

— Това е веществено доказателство — обясни сега.

— Има ДНК… — кимна към плика — … може би дори отпечатъци от Джоузеф, ако е бил невнимателен.

— Прав си. Не се замислих за това. Реагирах емоционално.

— Съвсем разбираемо при тези обстоятелства. Двамата се умълчаха. Когато таксито стигна до Сентрал Парк и наближи апартамента ѝ, тя погледна шофьора, за да види дали ги слуша, но той говореше по мобилния си телефон на някакъв близкоизточен език. Габриела прошепна на Даниел:

— Полицията сигурно наблюдава апартамента. Може би и Джоузеф също.

Накара шофьора да продължи една пресечка по на север, зад блока ѝ. Таксито спря в една тъмна странична улица.

— След няколко минути се връщам — каза Габриела.

Апаратът така или иначе отмерваше времето за престой и шофьорът не се интересуваше с какво се занимават пътниците му, какви тайни мисии изпълняват. Продължи насечено разговора си.

Габриела слезе от таксито и тръгна покрай стените на близките сгради, сякаш отвсякъде дебнеха шпиони. Стигна до сервизната врата на блока. Товарният вход не беше заключен, но вратата към мазето — да. Ключът от главния вход обаче също ставаше.

След пет минути влезе в апартамента си, като не светна лампите. Почти пипнешком намери някакви дрехи и папките, които ѝ трябваха, и ги напъха в един спортен сак. После внимателно надникна навън, за да се увери, че никой съсед — или по-важно, полицай — не дебне в коридора. Нямаше никого.

Излезе и заключи.

Когато се върна при таксито, бързо се качи и шофьорът плавно потегли.

Даниел стисна коляното ѝ.

— Сара — измърмори тя след няколко пресечки. — Как ли се чувства сега, какво ли си мисли?

— Не се тревожи за това — прошепна той.

Отново я прегърна през раменете и тя почувства топлината му да я обгръща.

Като криволичеше във вечерния съботен трафик, образуващ леко задръстване около центъра „Линкълн“, таксито продължи на юг и изток през Мидтаун. След десет минути бяха пред „Уолдорф Астория“. Даниел плати на шофьора и двамата с Габриела слязоха на Парк Авеню. Отново с помощта на кърпичката той взе найлоновия плик със съдържанието му и го пъхна в сака си.