Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Руснакът свърши разговора. После, както винаги се случва в разговорите между мъже, настроението му се промени и дойде време за сериозното пазарене. Карпанков събра пръстите си, сякаш е погребал любезностите и е затъпкал пръстта върху гроба им.

— Така, имам една информация.

— Добре.

Карпанков често се изразяваше така. Имал „една информация“.

— Чувал ли си за „Октомврийския списък“?

— Не. Не ми е познат. Какво представлява?

— Не знам точно. Но ето какво ми е известно: това е списък на хора с голямо влияние. Опасни хора. Общо трийсетина, може би повече. Чух, че с някои от тях съм имал общ бизнес в миналото.

— „Октомврийски списък“. Защо се нарича така?

Руснакът сви рамене:

— Никой, с когото говорих за това, не знае. Мистерия. Може да означава, че целият ад ще се отприщи през октомври.

— Идния месец.

— Идния месец. Или може би означава, че нещо важно се е случило миналия октомври и в резултат някой си е направил планове. И така, Хал, аз искам този списък. Имам нужда от него. Но не мога да изпратя никого от хората ми да ми го набави, защото може да се направи връзка с мен. Тези хора, които познавам. А аз не искам да има връзка с мен.

„Защото аз съм дребна риба“ — помисли си Диксън. Това обаче не го притесняваше. Той кимна енергично, като вярно куче. Е, като нормално куче, не като звяра в ъгъла.

— Ето каква е работата — продължи руснакът. — Чух от Хенри… нали знаеш Хенри, моя асистент?

— Да, познавам Хенри. Свестен тип.

— Така е. Та той е чул, че една жена, която живее в града, притежава списъка или знае къде е. Ти ще вземеш списъка от нея и ще ми го донесеш и тогава двамата с теб ще си поделим наполовина проекта „Нюарк“.

— Петдесет процента? — промълви Диксън. — Много щедро, Пит.

Руснакът махна небрежно и продължи:

— Жената се казва Габриела Маккензи. Била е офис мениджър на тъпака, който е пазил списъка — и е избягал от града.

— Имаш ли адреса ѝ?

— В Горен Уестсайд, но сега не е там. — Карпанков се облегна назад. — Крие се заедно с някакъв тип, но според източника ми са някъде в града. Мъжът се казва Риърдън. Хората ми казаха, че ще открият скривалището им тази вечер или утре и ще ми съобщят. — Постави дланите си на масата и добави с поверителен тон: — Хал, казаха ми, че ти си човекът, който познава най-добре живота на улицата, ако разбираш какво искам да кажа. Живота в окопите.

— Старая се — скромно отговори Диксън. — Оправям се.

Карпанков се покашля. Погледът му се спря върху един модел на автомобил върху бюрото.

— Ще направиш каквото трябва, за да се добереш до списъка, нали? Няма проблем да го направиш. Въпреки че става дума за жена. Невинна жена.

— Няма никакъв проблем.

Диксън беше съвсем искрен, но премълча, че мисълта за задачата вече го възбужда.

— Тя ще бъде сдържана.

— Това е характерно за момичетата. Особено в определен период всеки месец.

Карпанков се усмихна:

— Имам предвид предпазлива. Аз не съм единственият, който иска списъка. Други хора също се опитват да се доберат до него.

— Добре. Само ми кажи къде да я намеря и аз ще се погрижа. — Диксън се намръщи. — Но тя знае, че има хора, които искат списъка, така ли?

— Да.

— Знаеш ли какъв трик използвам, който действа особено добре, особено при жените. Казвам им, че съм дякон в църква. Това притъпява бдителността им. Дори си нося Библията. — Диксън извади една черна книжка от предния си джоб.

— Много хитро, Хал.

Диксън се ухили широко и продължи:

— Така ще ме допусне до себе си. Ще я залъжа да влезе в колата. После ще я закарам на някой пуст строеж и ще поработя върху нея. Ще ми каже къде е списъкът. И после? В понеделник на новия търговски център изливат бетон. Никой никога няма да намери тялото.

— Чудесно.

— А онзи тип, който е с нея? Той свързан ли е?

— Не, просто някакъв бизнесмен, който я чука. Не ми дреме за него. Обаче… — Руснакът отново събра пръстите си.

— Ще се погрижа и за него. Може би най-добре просто да го застрелям.

Карпанков кимна одобрително:

— Хубаво. Ще ти се обадя веднага щом хората ми я открият.

Двамата мъже се изправиха и си стиснаха ръцете — този път още по-енергично; златните гривни издрънчаха приглушено. Когато видя Диксън да стиска с такъв плам ръката на господаря му, кучето стана. Хал забеляза това и веднага се дръпна.

— Няма проблем — каза Карпанков. — Той те харесва.

„Да бе — помисли си Диксън, — за вечеря.“ Усмихна се на кучето, което се задоволи просто да го изгледа от мястото си.