Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Скоро мислите му постепенно се изместиха от мъжа с тъмното яке. Дори от това, което предстоеше в близкия половин час — схватката с ножове, за която от няколко дни не спираше да мисли.

И се насочиха към… какво друго? По дяволите! Посещението при майка му през уикенда. Тя го прехрани. Накара го да я заведе да пазарува в най-претъпкания мол в Лонг Айлънд. И, разбира се, почти нямаше за какво да си говорят — никога нямаше — въпреки че жената поне пет-шест пъти засегна темата за сватбата на сестра му.

Част от темата включваше факта, че на Барбара и съпруга ѝ щяло „сигурно да им се роди детенце до една-две години“.

С това неволно го накара да си представи как сестра му прави секс, което му уби апетита на цялата вечеря, или поне до десерта.

— Броби и Стив искат четири. В идеалния случай, през година.

Какво искаше да каже майка му? Дали очакваше Франк да размаха вълшебния жезъл (хъм… лош избор на дума) и пуф, да се пръкне отнякъде жена, която ще ражда деца? По дяволите, не разбираше ли, че той прави всичко, което е по силите му? Неговият живот не беше като на другите хора. Кой например можеше да разбере манията му?

Ножовете, боят, кръвта…

Имаше и още нещо — взискателността. При тази професия Франк не се срещаше с много жени.

Освен това той харесваше една конкретна жена.

Ох, Габриела…

Вторник, да!

Гласът ѝ и тази усмивка.

Франк крачеше бързо от гара „Пен“ към Медисън Скуеър Гардън. Беше доста добра разходка, при която с гаранция щеше да изгори поне сто калории, особено в есенната прохлада. Той нарочно бе съблякъл якето си, за да свали повече мазнини, да изгори повече енергия в студа — въпреки че не харесваше да гледа закръгленото си тяло във витрините, покрай които минаваше. Не трябваше да слага тази фланелка. Прекалено прилепваше по тялото, разкриваше твърде много.

„Ами не гледай“ — каза си.

Обаче пак гледаше.

Въпреки това не облече якето. В студено време организмът изгаря с петдесет процента повече калории, отколкото на топло. На Северния полюс човек може да яде каквото поиска и пак ще отслабне. Той бе проучил. По шест хиляди калории на ден. Трябваше да поживее една година там.

Франк отново се огледа и забеляза, че типът с тъмното яке е минал на неговия тротоар и се движи с неговата скорост.

Дебнене, нападение, убийство…

Не, сигурно беше параноя.

„Защо ще се интересува от мен? — помисли си. — И дори аз да съм целта му, как ме откри тук, на улицата, на идване от «Пен»?“

Но, разбира се, Франк Уолш познаваше добре компютрите — и добрите, и лошите им страни. Знаеше за засичането на телефони и минирането на данни. Тази сутрин бе купил билета си до града с кредитна карта. Телефонира на майка си и ѝ каза, че се е качил във влака. Ако някой е искал, би могъл да разбере на кой влак се е качил Франк, кога пристига на гарата, дори как изглежда — от снимката в Департамента за моторните превозни средства (дори там да беше с петнайсетина килограма по-слаб).

Зави по своята улица във Вилидж и хвърли поглед назад, като стискаше ножа в джоба си.

Къдравият тип го нямаше.

Франк продължи към осеметажния блок, в който живееше. Когато стигна до входа, бързо се шмугна вътре, като отново се огледа, но тихата, оградена с дървета уличка бе пуста.

Влезе във фоайето и най-сетне се успокои.

— Здравей, Артър.

Портиерът беше стар; когато ходеше, тътреше краката си, и миришеше на „Олд Спайс“.

— Има колет за вас, господин Уолш.

— От „федекс“ ли?

Франк очакваше да получи ножа, кукрито. Тия непалци бяха доста по-опасни, отколкото си мислеха повечето хора.

Кротки шерпи, дрън-дрън.

— Не, донесоха го на ръка. Някакъв латино го остави вчера.

Беше найлонова торбичка, съдържаща нещо правоъгълно и тежко, Франк я взе.

— Благодаря.

Не мислеше да дава бакшиш на портиера. Беше достатъчно щедър около Коледа. Когато погледна в плика обаче, сърцето му се разтуптя весело. Той прочете бележката, съпътстваща пакета, и се засмя.

Даде на Артър пет долара.

Старецът ги взе, без да каже нищо, но вдигна ръка, което Франк реши да приеме като благодарност.

Той отключи вратата на апартамента си и влезе. Хвърли якето си на креслото пред големия телевизор.

Тристайното жилище бе тъмно и безумно претъпкано с всякакви вещи, но уютно — понякога потискащо, в зависимост от настроението му. В кухненския бокс имаше газов котлон и фурна, достатъчно голяма за приготвянето на вечеря за един-двама души. Микровълновата беше на масата, където делеше мястото с купчини книги и списания. В миналото обаче в това славно средище на бохемското изкуство са се писали стихове, рисували са се картини, пушело се е трева, правело се е секс с колкото жени можеш и се е пиело до припадък; готвенето е било второстепенно, ако не и напълно излишно.