Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Добре — каза Кеплър, като гледаше телефона си. — Адресът е Медисън Авеню осемдесет и осем.

— Какво има там? — попита Сурани.

— Любовницата на Чарлс Прескот. — Капитанът погледна един лист. — Соня Дитрих.

— Много се усложни тая шибана работа.

— Много взе да псуваш напоследък. Не е в твой стил.

— Не е в мой стил ли? Защото хората с корени от Южна Азия — индийците, ама не вашите индианци — не псуват? Хората, които работят в кол центровете, не псуват?

— Е, това вече е расистко изказване — възмути се Кеплър. — В какъв смисъл моите индианци? Аз не ходя по казина.

— Казина! Точно това имах предвид. Ето!

Сурани обърна сивкавото си лице към партньора си с изражение на самодоволство. Свали сакото си и го закачи на облегалката на един стол.

Кеплър постоянно се изненадваше как може колегата му да е толкова строен и в същото време толкова мускулест. Сурани играеше футбол почти всеки уикенд. Понякога крикет — спорт, който той просто не можеше да проумее. Замисли се, че трябва по-сериозно да се заеме с голфа.

Махна с ръка в знак, че не желае да спори повече.

На входа на оперативната зала се появи техен колега.

— Аха, новобранеца с трите имена — измърмори Кеплър, като погледна табелката с името му.

— Фред Станфорд Чапман на вашите заповеди — каза русият младеж; звучеше доста нахакано, помисли си Кеплър. — И ако ви интересува, за протокола, аз псувам през цялото шибано време. — Явно бе подслушал разговора им. — Но пък псуването вече не е истинско псуване. Нещата са се променили.

Нахакан…

Кеплър го изгледа предупредително. Русият младеж реши да премълчи това, което бе намислил да каже, каквото и да беше то.

— Добре, Фред Станфорд Чапман…

— Защо не ми викате Стош? — попита новобранецът. — Така е по-…

— Не, държа да е Фред Станфорд Чапман — отсече Кеплър, сякаш му присъждаше почетна титла.

— Определено — потвърди и партньорът му.

— Така. Слушай сега…

Кеплър запозна патрулния полицай с операция „Чарлс Прескот“ и въпреки че погледът му остана леко нахакан, младежът явно разбра какво се иска от него. Дори направи няколко уместни предложения.

— Хайде сега да закусим — обяви Кеплър. — Нещо голямо.

— И скъпо — добави Сурани.

— Ще го пишем на сметката на Патрулния отдел. Нашият викинг ще черпи.

Младежът замълча за момент. Смяташе, че дори при операция за следене би трябвало да си плащат сами храната.

— Аз ли? — изненада се.

— Този случай е толкова преебан… извинявай, Ганди — обърна се Кеплър към Сурани, който му показа среден пръст, — че ще имаме нужда и от „Блъди Мери“. Или, по дяволите, шампанско!

— Шампанско ли? — отчаяно измърмори новобранецът.

Кеплър го остави да се мъчи цели десет секунди. После го успокои:

— Ебаваме се, Фред Станфорд Чапман.

— Да — каза младежът, като се опита да прозвучи така, сякаш е знаел през цялото време.

— Ти отиваш да вземеш кафета, само толкова. А пък ние отиваме… какъв беше адресът?

— „Медисън“ и Осемдесет и осма — каза Сурани. Обърна се към новото попълнение на екипа и уточни: — Там би трябвало да е наложницата на Прескот.

Младежът го поправи:

— Наложницата е жена, която има подобни на брачни отношения, но не може да се омъжи за любимия си заради социални и класови различия. В Америка нямаме наложници. Няма такива класови различия.

Двамата детективи го изгледаха строго. Момчето се изчерви.

— Само уточнявам — оправда се.

— Боже — измърмори Кеплър. — Сега определено ще черпиш.

— Хайде да действаме — каза Сурани с горе-долу разумен тон.

Двамата детективи зачакаха, втренчени в униформения полицай.

— Какво? — попита хлапето с глас, сякаш щеше да заплаче.

Сурани се намръщи:

— Ти не слушаше ли какво ти говорихме досега?

— Кое?

— За случая. Преди малко.

— Слушах. — Но неувереното му изражение подсказваше, че не е слушал толкова, колкото би трябвало.

— Май си забрави нещо — отбеляза Кеплър, като посочи бронираната жилетка на една маса до вратата.

— Ще пропусна — заяви младежът. — В тези жилетки се потя като прасе. Освен това какво толкова може да се случи?

15 минути по-рано

Седяха заедно на ръба на леглото до все още топлите чаршафи, навити в концентрични кръгове като ураганни облаци, гледани от космоса.

Краката им се допираха.

— Скоро трябва да освободим стаята — каза Даниел Риърдън.

Гледаше към Лексингтън Авеню отдолу, сякаш Джоузеф и банда други убийци, които отчаяно искаха да докопат „Октомврийския списък“, дебнеха отвън. Багажът му беше приготвен.