Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Коя е тя?

— Никога не съм я чувала. Знаем, че Чарлс излизаше с разни жени, но никога не ми е казвал с кои. Никоя от тях не е идвала в офиса. — Тя отново прегледа счетоводните документи. — По дяволите, не ѝ е купувал подаръци. Написал ѝ е десетки чекове. Малко повече от сто хиляди.

— И може би ѝ е дал пари в брой.

— Възможно е. Изчезналият милион може да е при нея.

— Дали не е напуснала страната заедно с него? — рече Даниел.

— Имайки предвид, че полицията го издирва, Чарлс е може би последният човек, с когото би тръгнала. Жените като нея имат шесто чувство. За оцеляване.

Даниел забеляза известно противоречие:

— „Като нея“ ли? Нали каза, че не я познаваш.

— Интуиция.

— Какво да направим?

— Мога да ѝ се обадя и да ѝ кажа… — Габриела се замисли. — Какво мислиш за това? Мога да ѝ кажа, че полицията издирва хора, свързани с Чарлс. Той ме е изпратил да взема всичко, което е оставил при нея, за да премахна уликите.

— Включително голям чувал със стодоларови банкноти? Мисля, че няма да се върже.

— Да, прав си. А какво ще кажеш за това? Ще я заплаша, че ако не ми даде парите, ще отида в полицията и ще им кажа, че тя крие крадени пари за него. Ще я арестуват. Аз ще получа петстотинте хиляди, а тя ще отиде в затвора.

— Този вариант ми харесва повече. Но какво ще правим, ако не си е вкъщи? — попита Даниел, като пъхна една смачкана салфетка в чашата си.

Габриела се замисли за момент.

— Тогава ще действаме по план В.

— Кой е той?

— Ще влезем с взлом в проклетия апартамент и ще преровим всичко.

Двамата стояха на ъгъла на Осемдесет и осма улица и Медисън Авеню, през две сгради от онази, която Габриела посочи.

— Там е — обяви тя. — Там живее неговата приятелка, любовница, съучастничка. Каквато и да му се пада госпожица Дитрих.

— „Курва“ май е най-актуалното описание на тази длъжност — прошепна Даниел.

Габриела разрови документите в чантичката си. После набра номер и вдигна телефона до ухото си. След няколко секунди затвори.

— Телефонен секретар. Мисля, че можем да приемем, че не си е вкъщи.

— Или да приемем, че не вдига, защото си смазва пушката? — предложи той.

Изглеждаше хлапашки, изглеждаше очарователен… а също малко очарован от нея, докато гледаше лицето ѝ.

— Добре, ще действаме по резервния план.

План В…

— Чакай малко — каза му тя.

Влезе във фоайето на елегантната сграда от кафяв пясъчник. Вътре погледна пощенските кутии. Когато се върна, възкликна:

— Леле, целият втори етаж е неин.

Двамата погледнаха прозорците, които бяха тъмни. Стаите изглеждаха необитаеми.

— Хайде да действаме — каза Габриела.

Влязоха в задънената уличка до сградата. Всички прозорци на приземния етаж бяха с красиви решетки с орнаменти. Прозорците на втория обаче не бяха, а един бе открехнат.

— Помогни ми.

Преместиха контейнер за смет под прозореца.

После Габриела се върна на главната улица и огледа обстановката. Нямаше много хора.

— Уличката е тясна — изтъкна. — Няма причина някой да влезе и да ме види.

— Наистина ли смяташ да проникнеш с взлом?

— Да. Абсолютно.

Тя забеляза затворен антикварен магазин на ъгъла. Отпред имаше два масивни китайски лъва, приковани за тротоара с дебели вериги. „Кой, за бога, ще ги открадне? — помисли си. — Кой ще тръгне да мести петстотинкилограмова грозна статуя?“

— Ти стой тук и… де да знам — прави се, че говориш по телефона. Ако видиш, че някой се приближава към сградата, обади ми се.

Той я целуна бързо.

— Късмет.

Отдалечи се на десетина крачки и извади телефона си.

Габриела тръгна обратно към задната уличка. Точно когато стигна началото ѝ, с пронизителен вой на сирени, мигаща сигнална лампа и свирене на спирачки пред сградата спря цивилна полицейска кола, следвана от патрулен автомобил.

Даниел понечи да тръгне към нея, но Габриела с лек жест го накара да остане, където беше.

Двамата детективи, които ги бяха спрели вчера, Кеплър и Сурани, слязоха от цивилната кола. От патрулката слезе един униформен, русокос и млад.

Никой от тримата не забеляза Даниел.

Кеплър ѝ даде знак да се приближи:

— Елате, ако обичате, госпожице Маккензи.

Тя не помръдна.

— Моля ви. Веднага.

Тя се подвоуми, но отиде при тях.

— Кажете ни какво правите — настоя Сурани строго, макар и учтиво.

— Това е моя работа.

— Обяснете ни тогава каква е тази работа и какво общо има със задните улички?

— Не съм нарушила никой закон — сопна се тя.