Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— На ъгъла?

— До ъгъла. Магазинът за сувенири.

Беше на десет-петнайсет метра.

— Видяхте ли ги да излизат?

— Не, мисля, че все още са вътре. Но не гледах през цялото време. Може да са излезли.

— Благодаря. Мисля, че спасихте няколко човека.

Диксън тръгна да пресича улицата, но спря. Мъжът и жената излязоха от магазина. Носеха шапки и тя беше с друга чанта. Но очевидно бяха те. Огледаха улицата, забелязаха го и застинаха неподвижно за момент. После се отдалечиха в другата посока. Той забеляза, че жената накуцва.

Диксън тръгна след тях.

— Внимавайте… — извика продавачът след него с тон, сякаш щеше да добави „отче“, но навреме се сети, че Диксън не е свещеник. — Ако са извършили престъпление, може да не разберат, че искате да им помогнете. Може да са отчаяни, опасни.

— Аз съм чист пред Бога — отговори задъхано Диксън.

После се затича, като потупа по гърдите си, за да се увери, че малката Библия няма да изпадне от джоба му.

25 минути по-рано

— Пистолетът сам гръмна — прошепна Габриела на ръба на истерията. — Не исках да стрелям.

Даниел не каза нищо. Бързо я издърпа настрани от мястото на стрелбата.

— Той не умря, нали? — отчаяно попита тя. — Ти какво видя, Даниел? Какво видя?

Пак никакъв отговор.

Докато се отдалечаваха на изток по Медисън Авеню, зад тях се чуха сирени. Появиха се светлини, ослепителни отблясъци в бяло и синьо. И отраженията на бяло-сините светлини в прозорците. Сякаш всичко се изпълни със светлина. Даниел и Габриела вървяха с наведени глави. Не смееха да погледнат нагоре.

Изведнъж той бързо я дръпна встрани, деветдесетградусов завой. Габриела за малко не се спъна, но той я задържа.

— Какво? — сепна се тя.

Наблизо рязко спря автомобил, цивилна полицейска кола. Двама детективи с костюми изскочиха отвътре и нахълтаха в един специализиран хранителен магазин, като извадиха значките си.

— Дали си мислят, че сме вътре? — попита Габриела.

— Само върви и не гледай.

— Той не умря, нали? — почти вманиачено повтори тя. — Беше толкова млад! Моля те, кажи ми!

Стисна ръката му толкова силно, че явно го заболя. Той се намръщи. Габриела отпусна хватката.

— Не знам, Мак. Съжалявам, но не знам. Възможно е.

Вървейки колкото можеха да се престрашат по-бързо, без да привличат вниманието, двамата продължиха на изток, като оставиха полицейската кола зад себе си. Габриела погледна назад. Полицаите не се появиха. Двамата с Даниел бързо свърнаха на юг, после — пак на изток.

За външния наблюдател приличаха на обикновена двойка. Не особено весели, не особено разговорливи. Забързани. Връзка, измъчена от стрес, парични проблеми, тревоги с децата, сексуални неудачи. Типични жители на Манхатън, квалифицирани професионалисти. Всеки поглед към тях обаче им изглеждаше изпълнен с подозрения.

Все пак никой не ги сочеше, никой не крещеше след тях, никой не вадеше трескаво мобилния си телефон, за да се обади на полицията.

— Изобщо не се замислих, Даниел. Пистолетът беше там. Просто беше там. Грабнах го! И той гръмна. Никога не бях докосвала оръжие. Просто… О, боже! Какво направих?

Тя погледна назад и видя петима-шестима пешеходци, но нямаше полицаи. Въпреки това погледът ѝ се спря върху един мъж с костюм — смачкано сиво сако, доста тънко, неподходящо за студа. Вървеше в тяхната посока. Направи ѝ впечатление заради жълтата му риза. Походката му изглеждаше целеустремена, вниманието му — насочено към тях.

Габриела побутна Даниел:

— Онзи тип. С жълтата риза. Погледни внимателно.

— Видях го.

— Виждала съм го и преди, струва ми се. На „Медисън“.

— Мислиш, че ни е проследил след стрелбата?

— Не знам…

Габриела присви очи от болка, изохка, после рязко спря и се хвана отстрани.

— Зле ли е? — попита Даниел, като посочи гръдния ѝ кош.

Тя кимна.

— Можеш ли да вървиш?

— Да — отговори тя, но когато тръгнаха, отново присви очи от болката.

Продължиха с наведени глави, загледани в тротоара. Внезапно Даниел я хвана за ръката и я дръпна в един корейски магазин. Двамата спряха, сякаш разглеждаха свежите цветя във вазите и един контейнер с лед и бутилки сок от портокал и манго.

— Какво има? — прошепна Габриела.

— Ченгета.

По улицата мина патрулна кола, с ослепителни сигнални светлини и оглушителна сирена.

Синьо и бяло…

След минута отново излязоха. Смесиха се с тълпата от велосипедисти, тичащи за здраве и пешеходци. Когато стигнаха близката пресечка, мина още една полицейска кола.