Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Моята…

— Сара — решително изрече той името. — Съжалявам, Мак. Голяма трагедия е, че това се случи. Но няма как да го променим и няма да можем да помогнем на Сара, ако отидеш в затвора. Ще има време да мислим за това по-късно.

Пребледняла като платно, Габриела кимна.

— Хайде, да вървим — подкани я той.

Тя тръгна след него несигурно, като едва проходило бебе.

Той изведнъж спря.

— Не, чакай. Ще минем от другата страна. Ще заобиколим квартала, за да стигнем до метрото.

— Защо? Какво има?

— В тази посока на ъгъла има инспектор по паркирането.

— Инспектор по паркирането? Какво значение има?

Даниел се наведе към нея и прошепна:

— Габриела, всичко живо в Ню Йорк ни търси, от службата за бездомните кучета до ФБР.

15 минути по-рано

В окопите…

„Помисли, намери начина — каза си Хал Диксън. — Работиш в окопите. Импровизирай.“

Огледа улицата. Забеляза някого, който можеше да му помогне.

Диксън се приближи до уличния продавач, който отпъждаше с ръка дима от печените кестени и гевречета върху количката си. Димът се връщаше мигновено.

От миризмата на Диксън му се дояде, но той имаше работа да върши, затова го преодоля.

— Извинете, може ли да ми кажете нещо — обърна се към хилавия младеж с дънки и фланелка на „Мец“. — Преди малко от тук минаха мъж и жена.

Младежът изгледа намачкания сив костюм и яркожълтата риза на Диксън и вероятно си направи някои изводи за цветовата комбинация. Погледна потното лице на дебелака.

— Мъж и жена, а?

Диксън ги описа.

Продавачът изведнъж се разтревожи.

— Не съм видял нищо — измънка. — Нищичко. Не.

— Няма проблем. Аз съм дякон — опита се да го успокои Диксън.

— Кво…

— В църквата, презвитерианец — задъхано обясни смачканият тип. — В Ню Джърси. Дякон.

— Ъм — измънка продавачът, който вероятно беше мюсюлманин и нямаше представа какво е дякон, но може би уважаваше религиозните хора.

— Религия. Аз съм религиозен човек.

— Свещеник ли? — объркано попита продавачът и отново огледа старото сако и жълтата риза на Диксън.

— Не. Просто съм религиозен. Дяконът е светско лице.

— О!

Продавачът се огледа за някого, на когото може да продаде хот-дог.

Грешка. Диксън уточни:

— Това е нещо като свещеник.

— О!

— Мирянин, който помага на свещеника. Все едно да помагам на имама.

— Имама?

— Вижте.

Диксън бръкна в джобчето на сакото си и извади от него малка, подвързана в черно Библия.

— О! — каза продавачът с известно уважение.

— Идвам от Медисън Авеню — обясни Диксън, като посочи приблизителната посока, макар че продавачът вероятно знаеше къде е „Медисън“.

— Да.

— И там видях една жена да извършва престъпление, ужасно престъпление. Жената, която току-що описах.

— Престъпление?

— Точно така.

Продавачът докосна гърдите си с пръсти, може би един вид молитва. Диксън забеляза, че ръцете му са мръсни. Реши никога повече да не си купува хотдог от улична сергия.

— Тия сирени? — попита продавачът. — За това ли бяха?

— Да, сирените. Имаше много сирени.

Диксън взе една салфетка от държателя и избърса лицето си.

— Искате ли вода, отче? „Отче“ ли трябва да ви наричам? Така ли се казвате?

— Не, не съм духовник. И не искам вода. Дякон съм. Това е нещо като свещеник.

— Добре, но ако все пак поискате, само кажете. Бутилка вода. Или безалкохолно.

— Ето какво искам…

— Нямате телефон и искате да ползвате моя?

— Не, не. Трябва да разбера накъде отидоха — жената и онзи мъж, приятелят ѝ, предполагам. Ще поговоря с тях, ще ги убедя да се предадат.

Продавачът примигна. Отново разгони пушека.

Диксън повтори:

— Тя трябва да се предаде на полицията. Аз ще ѝ помогна. Но трябва да го направи сега. Ако избягат, полицаите могат да ги помислят за виновни и да ги застрелят. Те са паникьосани. Знам.

— Вие сте… как се наричаше това, ония хора във вашата Библия? Дето помагат на другите?

„Какво? Аха…“

— Самарянин — каза Диксън и пак обърса потта си. Под мишниците ризата му бе станала сивкавожълта.

— Да, точно така.

Моята Библия…

— Може би. Не знам. Мъжът и жената дойдоха насам.

— Да, тия двамата, за които говорите. — Продавачът като че ли се успокои. — Видях ги. Преди няколко минути. Направиха ми впечатление, защото вървяха бързо. И се държаха грубо.

Сърцето на Диксън затуптя по-силно.

— Накъде отидоха?

— Влязоха в онзи магазин. Виждате ли го?